заседателите от общественото внимание и интерес. Той нареди да монтират камерата на Съдебната телевизия на стената над ложата, тъй че да показва само залата, без самите тях. Освен това постанови самоличността на всички евентуални заседатели да остане скрита дори за обвинението и защитата и по време на избора всеки от тях да бъде наричан с номера на мястото му.
Отначало съдията попита всеки евентуален заседател как се издържа и в коя част на окръг Лос Анджелис живее. После продължи с основни въпроси — дали са били жертви на престъпление, имат ли роднини в затвора или такива, които работят в полицията и прокуратурата. До каква степен познават закона и съдебните процедури. Кой от тях и по-рано е бил съдебен заседател. Освободи аргументирано трима: пощенски служител, чийто брат беше полицай, пенсионер, чийто син беше жертва на убийство, свързано с наркотици, и сценаристката — макар че никога не беше работила в Арчуей Студиос, Стантън смяташе, че можело да е настроена зле към Елиът заради, споровете между сценаристите и ръководствата на студиата като цяло.
Четвърти кандидат — един от инженерите — си отиде, след като съдията се съгласи с молбата му да бъде освободен, тъй като бил консултант на свободна практика и ангажиментът в съда означавал две седмици само с пет долара дневно.
Всички те бързо бяха заменени с други четирима произволно избрани кандидати. И така нататък.
До обяд бях използвал два от неаргументираните си отводи за оставащите пощенски служители и щях да използвам трети за втория инженер от групата, но реших да го обмисля по време на обедната почивка. Междувременно Голанц пазеше целия си арсенал от отводи. Очевидно стратегията му беше да ме остави да изхабя своите и после да има възможност да придаде окончателния вид на съдебния състав.
Елиът беше заел позата на шеф на защитата. Аз вършех работата по избора на съдебни заседатели, ала той държеше да ми дава разрешение за всеки неаргументиран отвод. Това отнемаше допълнително време, тъй като трябваше да му обяснявам защо искам да изхвърля съответния заседател и той винаги ми даваше мнението си. Но накрая все пак началнически кимаше одобрително и заседателят биваше отстранен. Беше досадно, но можех да го изтърпя, стига да се съгласяваше с онова, което искам да направя.
Малко след дванайсет съдията прекъсна заседанието за обедна почивка. Въпреки че денят беше посветен на избора на съдебни заседатели, формално това беше първият ден от първия ми процес след цяла година. Лорна Тейлър също присъстваше, за да ми демонстрира подкрепата си. Бяхме се уговорили да обядваме заедно, след което тя щеше да се върне в кантората и да започне да събира багажа.
Когато излязохме в коридора пред залата, попитах Елиът дали иска да дойде с нас, но той каза, че трябвало да прескочи набързо до студиото и да провери как вървят нещата. Предупредих го да не закъснее за следобедното заседание. Съдията великодушно ни беше дал час и половина и нямаше да погледне благосклонно на каквито и да е закъснения.
С Лорна се позадържахме и оставихме кандидат заседателите да се натъпчат в асансьорите. Не исках да пътувам с тях. Някой неизбежно си отваряше устата, питаше нещо нередно и после трябваше да го съобщавам на съдията.
Когато единият асансьор се отвори, видях репортера Джак Макавой да си проправя път между заседателите. Огледа коридора и ме видя.
— Страхотно — въздъхнах. — Пак ще си имаме неприятности.
Журналистът се насочи право към мен.
— Какво искате? — попитах го.
— Да ви обясня.
— Какво да ми обясните, защо ме излъгахте ли?
— Не, вижте, когато ви обещах да излезе в неделя, не ви излъгах. Така ми бяха казали.
— А сега сме четвъртък и във вестника няма нищо, а когато ви потърсих и ви оставих съобщение, вие изобщо не ми се обадихте. Към нас проявяват интерес и други репортери, Макавой. Не съм приритал за „Таймс“.
— Вижте, напълно ви разбирам. Но просто решиха да задържат материала, за да излезе по-близо до процеса.
— Процесът започна преди два часа.
Той поклати глава.
— Нали разбирате, истинският процес. Свидетелските показания и веществените доказателства. Пускат го на първа тая неделя.
— На първа страница в неделното издание. Обещавате ли?
— Най-късно в понеделник.
— А, сега пък стана понеделник.
— Вижте, така е в новинарския бранш. Нещата се променят. Би трябвало да го пуснат на първа в неделя, обаче ако по света се случи нещо голямо, може да го прехвърлят за понеделник. Или — или.
— Няма значение. Ще повярвам, когато го видя.
Забелязах, че районът около асансьорите е опустял. С Лорна вече можехме да слезем, без да се сблъскаме с потенциални съдебни заседатели. Хванах я за ръката и я поведох покрай репортера.
— Разбрахме ли се? — попита Макавой. — Нали ще почакате?
— Какво да почакам?
— Да не разговаряте с никой друг. За изключителния репортаж.
— Зависи.
Тоест оставих го без ясен отговор.
Излязохме от сградата и извървяхме една пряка до градския съвет, откъдето бях казал на Патрик да ни вземе. Не исках някой потенциален съдебен заседател, забавил се около съдебната палата, да ме види да се качвам на задната седалка на линкълн. Можеше да не му направи добро впечатление. Сред предварителните ми инструкции за Елиът беше директивата да се въздържа от лимузината си и да шофира сам всеки ден до съда. Човек не знае кой какво може да види пред съдебната зала и какво отражение може да има това.
Казах на Патрик да ни закара във „Френската градина“ на Седма улица. После се обадих на мобилния на Хари Бош и той отговори веднага.
— Току-що разговарях с репортера.
— И?
— Най-после го пускат в неделя или понеделник. На първа страница, така твърди той, тъй че бъди готов.
— Най-накрая.
— Да. Нали ще си готов?
— Не се бой. Вече съм готов.
— Не мога да не се боя. Това е моя… Ало?
Вече беше прекъснал връзката. Затворих.
— Какво беше това? — попита Лорна.
— Нищо.
Усетих, че трябва да сменя темата.
— Виж, като се върнеш в кантората, искам да се обадиш на Джули Фарвър и да видиш дали утре може да дойде в съда.
— Нали Елиът не искаше консултант по съдебните заседатели.
— Няма нужда да знае, че я използваме.
— Тогава как ще й плаща?
— От общата оперативна сметка. Не ме интересува. Ще й плащам от собствения си джоб, ако се наложи. Но тя ми трябва и не ми пука какво мисли Елиът. Вече изхабих два отвода и имам предчувствието, че утре много ще трябва да внимавам с колкото са ми останали. Искам тя да ми помогне. Просто й кажи, че приставът ще има нейното име и ще се погрижи да й намери място. Предай й да седне в галерията и да не се приближава до мен, когато съм с клиента си. Може да ми праща есемеси, когато има нещо важно.
— Добре, ще й се обадя. Добре ли си, Мик?
Сигурно говорех прекалено бързо или се бях изпотил. Лорна усещаше възбудата ми. Бях малко нервен и не знаех дали е заради лъжите на репортера, рязкото прекъсване на разговора от страна на Бош или от все
