— Не е възможно да се определи с точност. Това просто е времето, през което се е случило.
— Добре, и щом сте знаели това време, вие сте се уверили, че човекът, когото вече сте били арестували, няма алиби, нали така?
— Аз не бих се изразил по този начин.
— А как бихте се изразили?
— Мое задължение беше да продължа да разследвам случая и да го подготвя за процес. Затова трябваше да имам предвид и вероятността заподозреният да има алиби за убийството. Въз основа на многобройни разпити и на присъствената книга, която се води на портала в Арчуей Студиос, установих, че онази сутрин господин Елиът е напуснал студиото сам в десет часа и четирийсет минути. Това му е дало предостатъчно време да…
— Благодаря, детектив. Вече отговорихте на въпроса.
— Не съм довършил отговора си.
Голанц стана и помоли съдията свидетелят да довърши отговора си. Стантън му позволи. Кайндър продължи с глас на преподавател по „Въведение в разследването на убийства“.
— Както казвах, това е дало на господин Елиът предостатъчно време да стигне до вилата в Малибу и да извърши убийството.
— Предостатъчно време ли казахте?
— Достатъчно време.
— По-рано казахте, че лично няколко пъти сте изминавали това разстояние. Кога беше това?
— Първият път беше точно една седмица след убийствата. Излязох от портала на Арчуей в десет и четирийсет сутринта и потеглих към къщата в Малибу. Пристигнах в единайсет четирийсет и две минути, напълно в рамките на времето на убийството.
— Откъде знаете, че сте минали по същия път, по който и господин Елиът?
— Не знаех. Затова просто избрах маршрута, който ми се стори най-очевиден и бърз. Повечето хора не тръгват по дългия път. Предпочитат краткия. От Арчуей потеглих по Мелроуз до Ла Бреа и оттам до шосе десет. После продължих на запад към Тихоокеанската крайбрежна магистрала.
— Откъде знаете, че трафикът е бил същият като по времето, когато е пътувал господин Елиът?
— Не знам дали е бил същият.
— Трафикът в Лос Анджелис често е съвсем непредсказуем, нали?
— Да.
— Затова ли сте минали по този маршрут няколко пъти?
— Това е една от причините, да.
— Добре, детектив Кайндър, вие заявихте, че сте минали по този маршрут общо пет пъти и всеки път сте стигали до вилата в Малибу преди края на определеното време на убийството, нали така?
— Да.
— Кога стигнахте най-бързо до къщата в Малибу?
Свидетелят си погледна бележките.
— Първия път — в единайсет четирийсет и две минути.
— А най-слабото ви време?
— Най-слабото ли?
— Кой беше най-бавният от петте ви опита?
Детективът отново погледна записките си.
— Най-късно съм стигнал там в единайсет петдесет и една минута.
— Добре, значи най-доброто ви време все пак е през последната една трета от периода, който съдебномедицинският експерт е определил като време на убийството, а най-лошото би оставило на господин Елиът по-малко от десет минути, за да влезе в къщата си и да убие двама души. Нали така?
— Да, но би могло да се направи.
— Би могло? Това не ми звучи много убедено.
— Напълно съм убеден, че обвиняемият е имал време да извърши убийството.
— Но само ако убийството е било извършено поне четирийсет и две минути след началото на въпросния период, нали?
— Щом го приемате така.
— Не е важно как го приемам аз, детектив. Използвам данните, които ни е дал съдебномедицинският експерт. За да обобщим за съдебните заседатели: вие твърдите, че господин Елиът е напуснал студиото в десет и четирийсет, отишъл е в Малибу, влязъл е в къщата си, изненадал е жена си и нейния любовник в спалнята на втория етаж и ги убил, и всичко това преди края на установеното време на смъртта в дванайсет. Правилно ли излагам нещата?
— По същество, да.
Поклатих глава, сякаш се налага да преглътна доста.
— Добре, детектив, да продължим нататък. Моля ви, кажете на съдебните заседатели колко пъти сте започвали пътуването до Малибу, но сте го прекратявали, понеже сте знаели, че няма да успеете преди дванайсет.
— Такова нещо не се е случвало.
Само че в отговора на Кайндър се долавяше известно колебание. Бях сигурен, че и съдебните заседатели са го усетили.
— Отговорете ми с да или не, детектив. Ако представя документи и даже видеозаписи, които показват, че сте потегляли от портала на Арчуей в десет и четирийсет сутринта седем, а не пет пъти, тези документи фалшиви ли ще бъдат?
Кайндър стрелна с поглед Голанц и отново се обърна към мен.
— Не се е случвало такова нещо.
— Не отговаряте на въпроса ми, детектив.
Повтарям: само с да или не. Ако предявя документи, показващи, че сте провеждали експеримента си поне седем пъти, макар да свидетелствахте само за пет, тези документи фалшиви ли ще бъдат?
— Не, но не съм…
— Помолих ви да отговорите само с да или не.
Прокурорът се изправи и помоли съдията да позволи на свидетеля да отговори докрай на въпроса, но Стантън му каза, че ще може да го зададе пак, след като защитата приключи. Ала сега се поколебах аз. Знаех, че Голанц ще даде възможност на Кайндър да обясни казуса, и имах възможност да го направя сега, за да овладея положението и да използвам признанието в своя полза. Беше рисковано, защото в момента смятах, че съм подхванал детектива доста добре. Ако продължах с него до края на днешното заседание, съдебните заседатели щяха да се приберат по домовете си, изпълнени с подозрение към полицията. Което щеше да ми е от полза.
Реших да рискувам и да се опитам да овладея положението.
— Кажете ни сега колко пъти прекратихте експериментите си, преди да стигнете до къщата в Малибу.
— Два пъти.
— Кога?
— Втория и последния път — седмия.
Кимнах.
— И сте ги прекратили, понеже сте знаели, че няма да успеете да стигнете в границите на времето на убийството, така ли?
— Не, не затова.
— Тогава по каква причина прекратихте експериментите?
— Първия път ме повикаха в службата, за да проведа един разпит, а втория път слушах радиостанцията и чух, че един шериф вика подкрепление. И му се притекох на помощ.
— Защо не отразихте тези случаи в доклада си за следствените експерименти?
— Не смятах, че е уместно, защото експериментите бяха незавършени.
— Значи тези незавършени експерименти не са отразени никъде в онази ваша дебела папка, така ли?
