— Да, не са.
— И имаме само вашата дума за причините да ги прекратите, преди да стигнете до вилата на Елиът в Малибу.
— Така е.
Кимнах и реших, че достатъчно съм го въртял на шиш на тази тема. Знаех, че Голанц ще го измъкне от положението и може би дори ще представи документи за сигналите, станали причина за прекъсване на експериментите. Но се надявах, че съм повдигнал поне въпроса за доверието пред съдебните заседатели. Отбелязах малката си победа и продължих нататък.
С други думи, атакувах Кайндър с факта, че оръжието на убийството не е открито и че шестмесечното следствие така и не е успяло да свърже Уолтър Елиът с каквото и да е оръжие. Разгледах проблема от няколко страни, за да принудя детектива многократно да признае, че липсва ключов елемент от следствието и обвинението, въпреки че, ако наистина е убиецът, Елиът е имал съвсем малко време да скрие оръжието.
— Е, океанът е голям, господин Холър — накрая ядосано се сопна Кайндър.
Точно това чаках.
— Океанът е голям, казвате, така ли? Нима намеквате, че господин Елиът е имал лодка и е изхвърлил оръжието в открито море?
— Не, нищо подобно.
— Какво тогава?
— Само казвам, че оръжието може да е било хвърлено във водата и теченията да са го отнесли, преди нашите водолази да започнат издирването.
— Може да е било хвърлено във водата? И вие искате да отнемете живота и препитанието на господин Елиът въз основа на „може да е било“, така ли, детектив Кайндър?
— Не, не съм казал такова нещо.
— Не, вие всъщност казвате, че нямате оръжие, че не можете да свържете господин Елиът с оръжие, но сте твърдо убеден, че той е вашият човек, така ли?
— Имаме положителни резултати от барутните натривки. По мое мнение това свързва господин Елиът с оръжие.
— С какво оръжие?
— Не разполагаме с него.
— Да, не разполагате, но сте седнали тук да твърдите с „научна сигурност“, че господин Елиът е стрелял с огнестрелно оръжие в същия ден, в който са били убити жена му и Йохан Рилц, нали?
— Ами, не с научна сигурност, обаче натривките…
— Благодаря ви, детектив Кайндър. Мисля, че това отговаря на въпроса. Да продължим нататък.
Прелистих страницата на бележника си и прегледах следващите няколко въпроса, които бях написал предишната вечер.
— Детектив Кайндър, в хода на следствието успяхте ли да установите кога са се запознали Йохан Рилц и Мици Елиът?
— Установих, че тя го е наела като интериорен дизайнер през есента на две хиляди и пета година. Нямам представа дали го е познавала преди това.
— А кога са станали любовници?
— Не успяхме да установим. Известно ми е обаче, че в тефтера на господин Рилц са отбелязани редовни срещи с госпожа Елиът в една или друга къща. Честотата им е нараснала половин година преди смъртта им.
— Плащали ли са му за всяка от тези срещи?
— Господин Рилц е водил много непълни счетоводни книги. Трудно е да се определи дали му е плащано за конкретни срещи. Но общо взето, хонорарите, които му е плащала госпожа Елиът, се увеличават с нарастване на честотата на срещите.
Кимнах, като че ли отговорът му се вписва в някаква по-цялостна картина, която ми е известна.
— Добре, вие също заявихте, че убийството е извършено само трийсет и два дни след влизането в сила на клауза в брачния договор между Уолтър и Мици Елиът, която дава на госпожа Елиът равни права върху семейните финанси в случай на развод.
— Точно така.
— И това е вашият мотив за убийството.
— Отчасти, да. Аз го наричам утежняващ фактор.
— Забелязвате ли някаква непоследователност в теорията си за престъплението, детектив Кайндър?
— Не.
— От финансовите документи и честотата на срещите не става ли очевидно, че между господин Рилц и госпожа Елиът е имало някаква любовна или поне сексуална връзка?
— Не бих казал, че е толкова очевидно.
— Нима?
Казах го с изненада. Бях го приклещил в ъгъла. Ако заявеше, че връзката е очевидна, щеше да ми даде отговора, който знаеше, че искам. Ако кажеше, че не е очевидна, щеше да се направи на глупак, защото всички други в съдебната зала я смятаха за такава.
— От сегашна гледна точка може да изглежда очевидна, но по онова време ми се струваше скрита.
— Тогава как е научил за нея Уолтър Елиът?
— Не знам.
— Фактът, че не сте успели да откриете оръжието, не предполага ли, че Уолтър Елиът е планирал това убийство?
— Не непременно.
— В такъв случай е лесно да скриеш оръжие от цялото шерифско управление, така ли?
— Не, но както ви казах, може просто да е било хвърлено в океана от задната тераса и теченията да са го отнесли. Това не би изисквало особено планиране.
Кайндър знаеше какво искам и къде се опитвам да стигна. Не успях да го примамя там, затова реших да го подтикна да отиде сам.
— Детектив, никога ли не ви е хрумвало, че ако е знаел за връзката на жена си, Уолтър Елиът просто е щял да се разведе с нея преди влизането в сила на въпросната клауза от брачния договор?
— Няма данни кога е научил за връзката. И въпросът ви не взима предвид неща като емоции и гняв. Възможно е парите да нямат нищо общо с това като мотивиращ фактор. Възможно е причината чисто и просто да е бил гневът му от нейната изневяра.
Не успях да постигна каквото исках. Сам се ядосах на себе си и го отдадох на лошата си форма. Бях готов за разпита, ала за пръв път от една година влизах в пряк сблъсък с опитен и предпазлив свидетел. Реших да отстъпя и да нанеса на Кайндър удар, който нямаше да предусети.
45.
Помолих съдията за съвсем кратко прекъсване, отидох на масата на защитата, наведох се към ухото на клиента си и прошепнах:
— Просто кимни, все едно ти казвам нещо адски важно.
Елиът се подчини. Вдигнах една папка и се върнах на мястото си. Разтворих я и погледнах към свидетелската скамейка.
— Детектив Кайндър, в кой момент от следствието установихте, че Йохан Рилц е бил главна мишена на това двойно убийство?
Свидетелят моментално отвори уста да отговори, после я затвори и се замисли за миг. Точно такъв език на тялото се бях надявал да наблюдават съдебните заседатели.
— Не съм установил такова нещо в никой момент — отвърна Кайндър накрая.
— Йохан Рилц изобщо ли не е бил в центъра на вашето разследване?
— Е, той е жертва на убийство. Това през цялото време го поставяше в центъра на работата ми.
