Докато отговарях, наблюдавах прокурора безизразно.
— Ако знаех, че знаете френски, веднага щях да ви дам статията, Джеф, и вие може би щяхте да ни помогнете. Но самият аз не знам този език и не знаех какво пише в нея, затова я пратих за превод. Дадоха ми го десетина минути преди да започна разпита на свидетеля.
— Добре — прекъсна двубоя ни с погледи съдията. — Това все пак е само разпечатка на вестникарска статия. Как ще потвърдите информацията, която се съдържа в нея, господин Холър?
— Ами, веднага щом разпуснете съда, ще възложа на моя детектив да проучи въпроса и да види дали можем да се свържем с някого в Дирекцията на криминалната полиция. Шерифското управление е трябвало да свърши тази работа още преди половин година.
— Ние също ще проверим информацията — обади се Голанц.
— Бащата и двамата братя на Рилц седят в галерията. Бихте могли да започнете с тях.
Стантън вдигна ръка като родител, който прекратява спор между двама братя.
— Добре. Ще прекратя тази насока на разпита. Господин Холър, ще ви позволя да положите основите за нея по време на излагането на доказателствата на защитата. Тогава ще имате възможност пак да призовете свидетеля и ако потвърдите сведенията във френската статия и самоличността на полицейския информатор, ще ви дам голяма свобода да развиете аргументацията си.
— Ваша чест, това поставя защитата в неизгодно положение — възразих.
— Защо?
— Защото, след като научи за съществуването на тази информация, обвинението може да предприеме стъпки, за да ми попречи да я потвърдя.
— Това е нелепо — за пореден път заяви прокурорът.
Ала съдията кимна.
— Разбирам опасенията ви и предупреждавам господин Голанц, че ако забележа какъвто и да е признак за такова нещо, ще… да речем, че много ще се ядосам. Мисля, че приключихме, господа.
Съдията изтегли стола си в предишното положение, а ние се върнахме по местата си. Пътьом хвърлих поглед към часовника на задната стена. Пет без десет. Реших, че ако се поразтакавам още няколко минути, съдията ще разпусне съда за днес и съдебните заседатели ще имат да умуват цяла вечер над френската връзка.
Застанах на катедрата и помолих Стантън за кратко прекъсване. После се престорих, че преглеждам бележника и проверявам дали съм искал да питам Кайндър още нещо.
— Какво става, господин Холър? — накрая ме попита съдията.
— Всичко е наред, ваша чест. С нетърпение очаквам да разгледам по-подробно дейността на господин Рилц във Франция по време на защитната фаза на процеса. Дотогава нямам повече въпроси към детектив Кайндър.
Върнах се на масата на защитата и си седнах. Стантън обяви, че съдът се разпуска до утре.
Проследих с поглед съдебните заседатели, докато се изнизваха от залата, и не успях да разчета лицето на никой от тях. Озърнах се към галерията зад Голанц. И тримата Рилц ме зяпаха със сурови, непроницаеми погледи.
46.
Сиско ми се обади вкъщи в десет. Бил наблизо в Холивуд и можел да се отбие. Вече имал новини за заседател номер седем.
След като затворих, казах на Патрик, че ще изляза на верандата, за да се срещна с детектива насаме. Облякох си пуловер, защото захладняваше, взех папката, която бях използвал в съда, и отидох да чакам Сиско.
Сънсет сияеше като разтопен метал в подножието на хълмовете. Бях купил къщата една успешна година — заради верандата и гледката към града, която се разкриваше от нея. Тази гледка не преставаше да ме хипнотизира, денем и нощем. Не преставаше да ме зарежда и да ми казва истината. А именно, че всичко е възможно, че всичко може да се случи, добро или лошо.
— Ей, шефе.
Сепнах се и се обърнах. Сиско се беше качил по стъпалата и се беше приближил зад мен, без да го чуя. Сигурно бе пристигнал по Феърфакс и бе угасил мотора, за да се спусне по инерция до къщата ми. Знаеше, че ще се ядосам, ако ревът събуди целия квартал.
— Не ме плаши така бе, човек.
— Защо си толкова нервен?
— Просто не обичам да ми се прокрадват зад гърба. Дай да поседнем тук на въздух.
Посочих му масичката и столовете под стрехата на покрива, пред прозореца на дневната. Почти никога не използвах тези неудобни мебели. Обичах да съзерцавам града от терасата и да попивам заряда, който ми даваше гледката. Можех да го правя единствено опрян на парапета.
Папката бе на масата. Сиско придърпа един от столовете и тъкмо се канеше да седне, когато спря и избърса с длан праха от седалката.
— Никога ли не ги чистиш тия столове?
— Нали си по дънки и тениска. Сядай спокойно.
Той седна. Седнах и аз. Видях го да се взира през прозореца в дневната. Телевизорът работеше и Патрик гледаше канала за екстремни спортове по кабелната. Някакви хора правеха салта със снегомобили.
— Това спорт ли е? — попита Сиско.
— За Патрик, да, предполагам.
— Как я кара той?
— Оправя се. Ще остане тук някоя и друга седмица. Разкажи ми за номер седем.
— Веднага по същество. Добре.
Измъкна тефтерче от задния си джоб.
— Имаш ли някакво осветление тук?
Изправих се, отидох до входната врата и натиснах ключа за лампата на верандата. Хвърлих поглед към телевизора и видях, че медицинският екип се грижи за водач на снегомобил, който явно не бе успял да си завърши салтото. Сто и четирийсет килограмовата шейна го беше затиснала.
Затворих вратата и се върнах при Сиско. Той четеше нещо в тефтерчето си и когато отново седнах, вдигна поглед към мен.
— Добре. Заседател номер седем. Нямах много време, обаче открих някои неща, които искам да ти съобщя веднага. Казва се Дейвид Максуини и мисля, че почти всичко в личния му формуляр е лъжа.
Личният формуляр се състои от една страница и се попълва от всеки потенциален съдебен заседател като част от изборната процедура. Формулярите съдържат името на кандидата, неговата професия и пощенски код, както и няколко основни въпроса, целящи да помогнат на страните да си създадат мнение. В този случай името липсваше, но всички други данни фигурираха във формуляра, който бях дал на Сиско.
— Посочи ми няколко примера.
— Ами, според пощенския код във формуляра той живее в Палос Вердес. Не е вярно. Проследих го от съдебната палата до апартамент на Бевърли, точно зад Си Би Ес.
И посочи на юг към Бевърли Булевард и Феърфакс Авеню, където се намираше студиото на телевизия Си Би Ес.
— Накарах един приятел да провери регистрационния номер на пикапа, с който си тръгна от съда, и той се оказа собственост на Дейвид Максуини, живеещ на Бевърли, на същия адрес. После накарах моя човек да намери шофьорската му книжка и да ми прати снимката му. Погледнах я на телефона си. Максуини е нашият човек.
Всичко това беше интересно, ала повече се вълнувах как Сиско провежда разследването на заседател номер седем. Вече се бяхме лишили от един източник за разследването на убийството на Винсънт.
— А бе, Сиско, навсякъде си оставил следи! Нали ти казах, че не мога да си позволя да ме пипнат за това нещо!
