— Споко бе, Мики. Няма никакви следи. Моят човек няма да тръгне да пее, че ми е помогнал. Забранено е ченге да прави външни проверки. Ще си изгуби работата. А даже и някой да дойде да души, пак няма от какво да се боим, понеже когато го моля за такива неща, той не ги прави от своя терминал, нито със своята парола. Използва една стара парола на лейтенанта. Тъй че няма следи, чат ли си? Нищо не ни заплашва.
Неохотно кимнах. Ченгета, които крадат от други ченгета. Защо ли не ме изненадваше?
— Добре. Какво друго?
— Ами, първо, в миналото е бил арестуван, а във формуляра е отметнал, че досието му е чисто.
— Каква е причината за ареста?
— Арестували са го два пъти. За нападение със смъртоносно оръжие през деветдесет и седма и сговаряне за извършване на измама през деветдесет и девета. Не е осъждан, обаче засега не знам нищо повече. Ако искаш, ще потърся още, когато утре отворят съда.
Исках да науча повече. Особено ме интересуваше как така арести за измама и нападение със смъртоносно оръжие не са довели до осъждане, но за да провери съответните дела в архива, Сиско трябваше да си покаже личната карта и щеше да остави следа.
— Не и ако се налага да се разписваш някъде. Остави засега. Имаш ли нещо друго?
— Да, казвам ти, мисля, че всичко е фалшифицирано. Във формуляра пише, че е инженер в „Локхийд“. Доколкото мога да преценя, това не е вярно. Обадих се в компанията и там нямат вътрешен номер за Дейвид Максуини. Тъй че, освен ако не е в офис без телефон…
И разпери ръце, за да покаже, че няма друго обяснение освен измама.
— Само тая вечер съм работил по въпроса, обаче всичко досега е фалшиво и това сигурно се отнася и за името му.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами, официално ние не му знаем името, нали? Изтрито е от личния формуляр.
— Да.
— Значи аз проследих заседател номер седем и установих, че името му е Дейвид Максуини, но кой е казал, че това е същото име, което е изтрито от формуляра? Сега загряваш ли?
Замислих се за миг и кимнах.
— С други думи, Максуини може да е взел „назаем“ името на истински съдебен заседател и може би дори призовката му и да се представя за този човек в съда.
— Точно така. Когато получиш призовка и се явиш на регистрацията, ти искат само шофьорската книжка и те отмятат в списъка. Там работят най-нископлатените съдебни чиновници, Мик. Не е трудно да им пробуташ фалшива шофьорска книжка, а и двамата знаем колко лесно може да се снабди човек с такава.
Кимнах. Повечето хора гледат да се откачат от задължението си на съдебни заседатели. Това беше престъпен сговор с цел поемане на такива задължения. Граждански дълг, доведен до крайност.
— Ако някак си успееш да ми намериш името, под което е регистриран в съда номер седем, ще го проверя и се басирам, че в „Локхийд“ наистина има такъв човек — предложи Сиско.
Поклатих глава.
— Няма начин да го намеря, без да оставя следа.
Той сви рамене.
— Тогава какво ще правим с това, Мик? Не ми казвай, че скапаният прокурор е вкарал подставено лице сред съдебните заседатели.
Поколебах се за миг дали да му обясня, но се отказах.
— За момента е по-добре да не знаеш.
— Прибери перископа.
Което означаваше, че се качваме на подводницата — всеки се изолираше в своя отсек и ако от единия изтечеше информация, това нямаше да потопи целия съд.
— Така е най-сигурно. Видя ли този Максуини с някой друг?
— Проследих го до „Гроув“ — пи кафе с някаква жена в едно от тамошните заведения, „Мармълейд“. Изглеждаше случайно, все едно са се срещнали неочаквано и са седнали да си поприказват. Иначе засега нямам информация за негови съучастници. Всъщност го проучвам едва от пет, когато съдията закри заседанието.
Кимнах. За толкова кратко време ми беше намерил много. Повече, отколкото очаквах.
— От какво разстояние ги наблюдаваше с жената?
— Отдалече. Нали ми каза да взема всички предпазни мерки.
— Значи не можеш да я опишеш, така ли?
— Казах само, че съм ги наблюдавал отдалече, Мик. Мога да я опиша. Даже я снимах.
Наложи му се да стане, за да пъхне огромната си ръка в един от предните джобове на дънките си. Измъкна малък черен фотоапарат, с който можеше да снима, без да привлича внимание, и отново седна.
Включи го и погледна дисплея отзад. Натисна няколко бутона отгоре и ми го подаде през масата.
— Започват оттук и можеш да ги прегледаш, докато стигнеш до жената.
Прехвърлих серия дигитални снимки на заседател номер седем в различни моменти от вечерта. На последните три кадъра беше с жената в „Мармълейд“. Тя имаше свободно отпусната черна коса, която скриваше лицето й. Пък и самите снимки не бяха много ясни, защото бяха направени от голямо разстояние и без светкавица.
Не познавах тази жена. Върнах фотоапарата на Сиско.
— Добре, свършил си отлична работа. Можеш да прекратиш проследяването.
— Да го прекратя просто ей така ли?
— Да. И пак да се заемеш с това.
Плъзнах папката към него. Той кимна и когато я вдигна, се усмихна лукаво.
— Какво каза на съдията, когато ви повика с прокурора?
— Че си направил първата проверка със стандартната настройка на търсачката за англоезично търсене и когато съм разбрал, съм повторил търсенето, включвайки френски и немски. Даже в неделя пак разпечатах статията, за да е с нова дата.
— Страхотно. Обаче си ме изкарал пълен тъпак.
— Трябваше да измисля нещо. Ако му бях признал, че си се натъкнал на материала преди седмица и оттогава съм го пазил в тайна, сега нямаше да водим този разговор. Сигурно щеше да ме арестува за обида на съда. Освен това съдията си мисли, че Голанц е тъпакът, понеже не го е намерил преди защитата.
Това явно го умилостиви и той кимна към папката.
— Е, какво искаш да правя с това?
— Къде е преводачката, на която даде разпечатката?
— Сигурно в общежитието си в Уестуд. Тя е тук по студентски обмен, намерих я по обява в мрежата.
— Обади й се и иди да я вземеш, защото ще имаш нужда от нея.
— Лорна няма да е във възторг. Аз и двайсетгодишна французойка.
— Лорна не знае френски, тъй че ще разбере. В Париж са с… май че са с девет часа пред нас.
— Да, с девет или десет. Забравих.
— Добре тогава, искам да вземеш преводачката и в полунощ да започнете да въртите телефоните. Обадете се на всички жандарми или там както се наричат, които са работили по онова дело с наркоразпространителите, и докарайте тук някой от тях. В статията се назовават поне трима. Можете да започнете от тях.
— Просто ей така ли? Да не си мислиш, че някое от тия ченгета веднага ще скочи на самолета заради нас?
— Най-вероятно даже ще настане голяма блъсканица кой да вземе билета. Кажи им, че ще им платим първа класа и онзи, който дойде, ще отседне в хотела на Мики Рурк.
— Да бе! И кой е тоя хотел?
— Нямам представа, обаче съм чувал, че той бил много популярен там. Смятали го за гений или нещо
