Площадката над каньона Фриман беше откъм Долината. Завих надясно и се насочих към знака, на който пишеше, че паркирането след залез-слънце е забранено.
Не видях нито колата на Лейни, нито патрулка. Паркингът пустееше. Погледнах си часовника. Бяха изтекли само дванайсет минути, откакто бях казал на полицай Морис, че ще стигна при него за по-малко от петнайсет.
— По дяволите!
— Какво има? — попита Бош.
Ударих с длан по волана. Морис не ме беше изчакал. Сигурно вече караше Лейни към затвора.
— Какво има? — повтори детективът.
— Няма я. И ченгето го няма. Закарал я е в затвора.
Сега трябваше да открия в кой участък е отведена Лейни и сигурно цяла нощ щях да уреждам освобождаването й под гаранция. Утре щях да съм развалина в съда.
Изключих от скорост, слязох от колата и се огледах. Светлините на Долината се ширеха на безброй километри долу в бездната.
— Трябва да тръгвам, Бош. Ще се наложи да я търся…
С периферното си зрение зърнах движение вляво от мен. Обърнах се. От високите храсти до паркинга се измъкваше приведена фигура. Отначало си помислих, че е койот, ала после се уверих, че е човек. Носеше черно облекло и ски маска. Изправи се и насочи срещу мен пистолет.
— Ей! — възкликнах. — Какво…
— Хвърли телефона!
Подчиних се и вдигнах ръце.
— Добре де, добре. Какво има? От хората на Бош ли сте?
Той бързо пристъпи към мен и ме блъсна. Залитнах и паднах. В следващия миг усетих, че ме сграбчва за яката на сакото.
— Ставай!
— Какво…
— Ставай! Веднага!
И ме задърпа.
— Добре, добре. Ставам.
В момента, в който се изправих, той ме блъсна напред и пресякох лъчите на фаровете ми.
— Къде отиваме? Какво…
Ново блъскане.
— Кой си ти? Защо ме…
— Прекалено много въпроси задаваш, адвокатче.
Хвана ме за яката и ме затика към пропастта. Знаех, че скалата е почти отвесна. Ако паднех, щях да се озова в басейна в нечий заден двор — след стометров полет.
Опитах се да запъна пети в земята, но това доведе до още по-силно блъсване. Вече бях набрал инерция и мъжът с маската щеше да ме събори от ръба в чернотата на бездната.
— Не…
Внезапно отекна изстрел. Не зад мен. Някъде отдясно. Отдалече. Почти мигновено се разнесе металическо изтракване. Маскираният изкрещя и се строполи в храстите отляво.
После чух гласове и викове:
— Хвърли оръжието! Хвърли оръжието!
— Залегни! Залегни веднага!
Хвърлих се по очи в прахта на ръба на пропастта и закрих тила си с ръце. Чух още крясъци и тичащи стъпки. Разнесе се рев на двигатели, по чакъла захрущяха автомобилни гуми. Когато отворих очи, видях периодично проблясващи отражения от сини светлини върху пръстта и храстите. Синята светлина означаваше ченгета. Означаваше, че съм в безопасност.
— Адвокат Холър — прозвуча гърлен глас над мен.
— Вече можеш да се изправиш.
Извъртях глава и погледнах нагоре. Бош, разбира се. Тънещото му в сянка лице се очертаваше на фона на звездите над него.
— Този път за малко да те изпуснем — каза той.
52.
Мъжът с черната маска пъшкаше от болка, докато закопчаваха ръцете му на гърба.
— Китката ми! Господи, задници такива, китката ми е счупена!
С мъка се изправих и видях неколцина души с черни якета да обикалят наоколо като мравки по мравуняк. На някои якета пишеше ЛАПУ, съкращението на Лосанджелиското полицейско управление, но върху гърбовете на повечето се четеше ФБР. Над площадката се спусна хеликоптер и освети целия паркинг с прожектор.
Бош отиде при агентите от Бюрото, скупчени над маскирания, и попита:
— Улучен ли е?
— Няма рана — отвърна някой. — Куршумът вероятно е попаднал в пистолета.
— Той къде е?
— Търсим го.
— Може да е паднал в пропастта — предположи друг.
— Ако не го намерим тази вечер, ще го открием утре по светло — заяви трети.
Двама агенти вдигнаха арестанта за лактите.
— Да видим сега кого сме спипали — каза Бош.
Смъкнаха ски маската и насочиха от упор фенерче в лицето на задържания. Детективът се обърна и ме погледна.
— Заседател номер седем! — ахнах аз.
— Моля?
— Заседател номер седем от процеса. Днес не се появи в съда и шерифското управление го издирва.
Бош отново се обърна към Дейвид Максуини, както знаех, че се казва мъжът, и изсумтя на агентите:
— Изчакайте.
Даде ми знак да го последвам. Спряхме до колата ми и той понечи да заговори, само че аз пръв успях да му задам въпрос:
— Какво стана току-що?
— Току-що ти спасихме живота. Онзи щеше да те блъсне от ръба.
— Знам, но какво стана? Къде беше ти и откъде се появиха всички останали? Нали каза, че ще освободиш хората за през нощта, след като ти съобщих, че съм се прибрал? Откъде се взеха всички тези ченгета? И какво прави тук ФБР?
— Тази вечер беше различно. Случиха се някои неща.
— Какви неща? Какво се е променило?
— По-късно ще ти обясня. Първо ми кажи с какво си имаме работа тук.
— Не знам с какво си имаме работа.
— Кажи ми за заседател номер седем. Защо не се е появил днес?
— Трябва да питаш него. Мога да ти кажа само, че сутринта съдията ни повика в кабинета си и ни обясни, че получил анонимно писмо, според което заседател номер седем бил измамник и излъгал, че няма криминално досие. Стантън искал да го разпита, обаче той не се появил. Шерифите отишли в дома му, а после и в службата му и довели човек, който не бил заседател номер седем.
Бош вдигна ръка като катаджия.
— Чакай, чакай. Говориш безсмислици. Знам, че току-що преживя силна уплаха, обаче…
И млъкна, понеже един от мъжете с якета на ЛАПУ се приближи и го попита:
