ТАЗИ ВРАТА И ЩЕ НАМЕРИТЕ ПОКОЙ“. Това може да означава само едно нещо — че нефритената плоча е врата, която води към тайна стая. Дръж хартията!
Съдията натисна с показалец нефритената плочка с думата „АКО“ в първата колона. Плочката леко се отмести навътре. Той я натисна по-силно с двата си палеца. Плочката се отмести на половин инч и не поддаде повече. После съдията натисна плочката с думата „РАЗГАДАЕТЕ“ в следващата колона. И тази плочка хлътна навътре. Когато натисна думата „ПОКОЙ“ в последната колона, внезапно се чу слабо щракване. Тогава съдията бутна цялата плоча, тя бавно се завъртя навътре и откри тъмен отвор, широк четири стъпки. Ди взе фенера от Тао Ган и пропълзя вътре. Когато самият Тао Ган последва неговия пример, той забеляза, че вратата бавно се затвори след тях. Сграбчи бързо дръжката и я завъртя. За негово голямо облекчение вратата отново се отвори. Съдията бе отишъл напред в ниския тунел. След около десет крачки проходът ставаше по-висок и той се изправи. Светлината на фенера падна върху стръмни стъпала, които се спускаха в мрака надолу. Съдията заслиза и преброи двадесет стъпала, които го доведоха до една площадка от петнадесет квадратни стъпки, изсечена в твърда скала. Край стената вдясно бяха наредени дузина глинени делви. Гърлата им бяха вързани с дебел пергамент. Върху една от делвите пергаментът беше скъсан. Съдията бръкна през дупката и извади шепа сушен ориз. Вляво се виждаше желязна врата. Пред тях тъмнееше свод, който водеше към друг тунел. Ди натисна дръжката на желязната врата, която се завъртя безшумно на добре смазаните си панти. Той се закова на мястото си. Пред него се скри малка шестоъгълна стая, осветена от една единствена свещ, прикрепена към стената. Край квадратна маса в средата на стаята седеше едър мъж и четеше някакъв свитък. Ди виждаше само широкия гръб и превитите му рамене. Следван от Тао Ган, съдията влезе на пръсти в стаята. В този момент мъжът се обърна. Това беше майстор Ван. Той скочи и блъсна меча си назад в краката на съдията. Когато Ди успя да се изправи, Ван вече беше застанал от другата страна на масата и държеше в ръката си дълъг меч. Лицето му бе разкривено от гняв. Изведнъж нещо изсвистя над рамото на съдията. Ван успя да се наведе с изненадваща за едрия му ръст бързина и една кама се заби с тъп звук във вратичката на шкафа край отсрещната стена. Съдията грабна от масата тежкото мраморно блокче за затискане на хартия и като се обърна леко встрани, за да избегне удара на меча, насочен от Ван към гърдите му, с мощен тласък преобърна масата. Ван бързо отстъпи една крачка, но ръбът на масата го удари по коленете. Той падна напред с меч, все още насочен към съдията, но тънкото острие прониза само ръкава му. В същия момент Ди стовари мраморното блокче върху тила на Ван, който се строполи върху килнатата маса и от смазания му череп бликна кръв.
— За малко щях да го улуча — разочаровано каза Тао Ган.
— Штт! — изсъска съдията. — Наблизо може да има други!
Той се наведе и огледа главата на Ван.
— Това мраморно блокче се оказа по-тежко, отколкото предполагах — отбеляза Ди. — Той е мъртъв!
Когато съдията се изправи, погледът му падна върху две високи купчини от черни кожени кутии, струпани от двете страни на вратата. Бяха повече от две дузини, всяка една препасана с каиш и заключена с меден катинар.
— В такива кутии едно време са съхранявали златни слитъци! — каза учуден съдията. — Но тези изглеждат празни. — Той огледа набързо стаята и продължи: — Хан Юнхан знае, че най-добрата лъжа е онази, която е примесена с възможно най-много истина. Когато ми разказваше историята за своето мнимо отвличане, Хан ми е описал тайното свърталище на „Белият лотос“ под собствената си къща! Сигурно той е ръководителят на организацията. Вероятно е изпратил Лиу Фейпо с последни наставления до водачите на местните подразделения на организацията. Навярно Ван е заемал твърде високо положение в тази организация. Главата му кърви много, Тао Ган! Избърши кръвта с шалчето си, после превържи с него главата. Засега ще скрием трупа. Не трябва да оставяме никакви следи от посещението си тук!
Съдията взе свитъка, в чието съдържание се бе задълбочил Ван при тяхното влизане, и го поднесе към свещта. Хартията бе изписана с дребен четлив почерк.
Тао Ган обърса кръвта от масата и мраморното блокче, после превърза главата на мъртвия и постави тялото на пода. Съдията изправи масата и каза възбудено:
— Това е подробен план за възобновяване на „Белият лотос“! Но за нещастие всички имена на хора и места са зашифровани! Някъде трябва да има ключ за този шифър. Я погледни в шкафа при стената в дъното!
Тао Ган измъкна камата си от вратичката и разгледа шкафа. Върху долната полица бяха наредени големи каменни печати с девизи на „Белият лотос“. От горната полица той свали една малка каса, направена от гравирано сандалово дърво, и я подаде на съдията. Касата беше празна, но в нея имаше място за два малки свитъка. Съдията огледа свитъка, който четеше. Външната му страна бе облепена с пурпурен брокат. Размерите му бяха същите като тези на касата, но в нея имаше място за още един такъв свитък.
— Трябва да намерим втория свитък! — възбудено каза съдията. — Шифърът сигурно е в него! Виж дали има тайна каса в стените!
Докато Тао Ган разкъсваше полуизгнилите тапети и изследваше стените, Ди повдигна килима и започна да разглежда каменния под.
— Няма нищо, само камък! — докладва Тао Ган. — Но там горе има няколко отверстия. Усещам свежия въздух, който минава през тях.
— Това са отверстия за проветряване — каза нетърпеливо съдията. — Сигурно водят някъде към покрива на къщата. Я да разгледаме кожените кутии!
Разтърсиха всички кутии, но те бяха празни.
— Сега да тръгнем по другия тунел! — каза съдията. Тао Ган взе фенера си и двамата се върнаха обратно на площадката. Като посочи към квадратната дупка на пода встрани от тъмния свод, Тао Ган отбеляза:
— Това трябва да е кладенец!
Съдията не се изненада. Той кимна и каза:
— Да, Отшелникът Хан е помислил за всичко! Това подземие, без съмнение, е трябвало да послужи за скривалище на семейството му в смутни времена. Тук е било струпано цялото му златно съкровище, има запаси от ориз и питейна вода. Я ми светни!
Тао Ган вдигна фенера си така, че да освети пода.
— Този втори тунел трябва да е прокопан много по-късно, Ваша Милост! — отбеляза той. — Тук скалата свършва. Проходът е прокопан в земя и дървените подпори изглеждат съвсем нови!
Съдията пое фенера от ръката на Тао Ган и насочи светлината му към един продълговат, тесен сандък, поставен на пода, близо до стената.
— Отвори този сандък! — заповяда той. Тао Ган коленичи и заби камата си под капака на сандъка. Изправи се бързо и отвърна лице. От сандъка лъхна отвратителна миризма. Съдията закри устата и носа си с шалчето. Той видя в сандъка разложен човешки труп. От главата бе останал само един ухилен череп. Подплашени насекоми лазеха върху полуразпадналия се халат, прилепнал към гниещия труп.
— Затвори капака! — каза бързо съдията. — Когато му дойде времето, ще изследваме трупа. Сега нямаме време за това.
Ди продължи надолу по стълбите. След около двадесет ярда на пътя му се изпречи висока и тясна желязна врата. Той натисна дръжката и вратата се отвори. Пред погледа му се откри огряна от лунната светлина градина. Точно насреща се виждаше обрасла в бръшлян беседка.
— Това е градината на Лиу Фейпо! — прошепна зад гърба му Тао Ган. Той също надникна навън и продължи: — Външната страна на тази врата е покрита със замазка от каменни парчета. Тя е част от изкуствен алпинеум. В беседката отсреща Лиу се е усамотявал, уж за следобедна дрямка.
— Тази тайна врата обяснява фокусите с „изчезването“ на Лиу — отбеляза съдията. — Да се връщаме!
Но на Тао Ган не му се тръгваше. Той гледаше вратата с нескрито възхищение. В далечината се чуваха виковете на хората, които се мъчеха да загасят пожара в къщата на Хан.
— Затвори тази врата! — пошепна съдията.
— Великолепна изработка! — със съжаление каза Тао Ган, докато дърпаше вратата, за да я затвори. Когато тръгна след съдията обратно по тунела, светлината на фенера му падна върху една ниша в стената. Тао дръпна Ди за ръкава и мълчешком му посочи сухите кости в нишата. Имаше четири черепа. Съдията ги
