огледа и каза:
— Очевидно, „Белият лотос“ е избивал жертвите си в тази крипта. Костите са лежали тук дълго време. Тялото в сандъка е най-скорошната им жертва. — Той се из качи бързо по стъпалата, влезе в шестоъгълната стая и рече: — Помогни ми да отнесем тялото на Ван до кладенеца!
Отнесоха безжизненото тяло до каменната площадка и го хвърлиха в тъмната дупка. Някъде далеч долу се чу силен плисък. Съдията отново влезе в стаята, духна свещта и на излизане затвори вратата след себе си. После прекосиха площадката и се из качиха по стръмните стъпала на тунела, който водеше към олтара. Когато се върнаха обратно в параклиса, нефритената плоча се затвори безшумно. Тао Ган застана пред нея и натисна напосоки няколко думи от надписа. Плочката е първата дума хлътна навътре, но веднага щом натисна втората, първата се върна обратно на мястото си и се изравни с останалите.
— Какъв изкусен майстор е бил този прекрасен Хан! — въздъхна Тао Ган. — Ако човек не знае тайната на надписа, може да натиска тези плочки, докато му посивеят косите!
— Ще ги разглеждаш по-късно! — тихо каза съдията и повлече Тао Ган за ръкава към изхода на параклиса. В двора видяха група слуги, които се връщаха от града.
— Угасиха огъня! — извикаха те.
На улицата срещнаха Хан Юнхан, облечен в домашен халат. Той каза на съдията:
— Благодарение на навременната намеса на вашите хора пожарът не успя да причини големи щети, Ваша Милост! По-голямата част от покрива на килера е изгоряла н запасите ми от ориз са мокри. Но това е всичко! Мисля, че сеното под покрива се е нагряло, запалило се е и е причинило пожара. Двама от вашите служители се изкачиха на покрива със забележителна бързина и успяха да попречат на огъня да се разпространи. Цяло щастие е, че не задуха вятър, от това се страхувах най-много!
— Също и аз! — чистосърдечно каза съдията. Размениха си по още няколко любезни изречения, след което съдията и Тао Ган се върнаха в трибунала. Две странни фигури очакваха Ди в личния му кабинет. Халатите им бяха изпокъсани, а лицата — изпоцапани със сажди.
— Най-лошото е — рече навъсено Ма Жун, — че носът и гърлото ми се опърлиха от този проклет пушек! Сега вече знаем от опит, че да се запали пожар е много по-лесно, отколкото да се угаси!
Съдията се усмихна мрачно. Като седна зад писалището, той каза на двамата си помощници:
— Вие отново свършихте чудесна работа! Съжалявам, че и сега не мога да ви дам напълно заслужената от вас почивка! Но най-трудната ви задача все още предстои!
— Тя ще бъде едно развлечение за нас! — бодро каза Ма Жун.
— Сега най-добре идете с Цяо Тай да се умиете — продължи съдията — и да хапнете набързо. После сложете ризниците и шлемовете си и се върнете тук! — Към Тао Ган добави: — Повикай инспектора Хун!
Когато остана сам, Ди намокри четката си и избра един дълъг свитък хартия. После извади от ръкава си документа, намерен в криптата, и започна да го чете. При влизането на Хун и Тао Ган съдията вдигна глава и каза:
— Донесете и поставете тук на писалището всички документи, отнасящи се до убитата танцьорка, тъй че да можете да ми прочетете пасажите, които ме интересуват!
Двамата мъже се заловиха за работа, а съдията започна да пише. Той покри свитъка с бързописен почерк, който владееше майсторски. Четката сякаш летеше по хартията. Ди спираше да пише само от време на време, за да помоли помощниците си да му прочетат на глас някой пасаж от документите, който той трябваше да цитира дословно в доклада си. Най-сетне, с дълбока въздишка, съдията остави четката. Нави на стегнато руло доклада заедно с документа, намерен в криптата, опакова ги в восъчна хартия и каза на Хун да подпечата свитъка с големия печат на трибунала. Влязоха Ма Жун и Цяо Тай. Облечени в тежките си ризници с железни предпазители на раменете и със заострени шлемове на главите, те изглеждаха още по- огромни. Съдията даде на всеки от тях по тридесет сребърника. После, като ги гледаше напрегнато, каза:
— Вие двамата веднага ще заминете с коне за столицата. Сменяйте конете често. Ако на пощенските станции не намерите коне, вземете под наем. Това сребро ще бъде достатъчно. Ако по пътя ви не възникнат неочаквани препятствия, ще стигнете преди изгрев слънце. Идете право в двореца на Върховния столичен съдия. Там, пред входа, виси сребърен гонг. Всеки гражданин на империята има право да удари този гонг до един час след зазоряване и да представи жалбата си пред Върховния съдия. Ударете гонга. Кажете на управителя на двореца, че идете от далеч, за да се оплачете от ужасна несправедливост, извършена спрямо вас. Когато коленичите пред Върховния съдия, дайте му този свитък! Никакви други обяснения не са необходими.
Поемайки запечатания свитък, Ма Жун каза с усмивка:
— Нищо и никаква работа! Нямаше ли да е по-добре да облечем леки ловни костюми? Тази железария ще убива на конете!
Съдията изгледа сериозно двамата си помощници и бавно каза:
— Задачата ви може да се окаже както лесна, така и много трудна. Не е изключено да ви устроят засада по пътя. Така че е по-добре да тръгнете в този вид. Не прибягвайте до помощта на местните власти. Трябва да се справяте сами. Ако някой се опита да ви спре, съсечете го. Ако единият от вас бъде убит или ранен, другият трябва да продължи и да занесе свитъка в столицата. Ще го дадете само на Върховния съдия и на никой друг!
Цяо Тай притегна колана, на който висеше мечът му, и каза спокойно:
— Това навярно е много важен документ, Ваша Милост!
Съдията скръсти ръце в ръкавите си и отговори с напрежение в гласа:
— Отнася се за съдбата на Упълномощения от Небето!
Цяо Тай разбра. Той изпъна рамене и каза на висок глас:
— Нека Дворецът пребъде десет хиляди години!
Ма Жун погледна озадачено приятеля си, но машинално довърши вековната благословия:
— И да живее императорът!
Глава деветнадесета
Настъпилото утро оправда надеждите за един изключително приятен летен ден. През нощта откъм планините се бе смъкнала прохладна мъглица, която изпълваше със свежест светлия утринен въздух.
Хун очакваше да намери Ди вън на терасата, но точно когато се канеше да се изкачи по стълбите към втория етаж, срещна един чиновник, който му каза, че съдията е в личния си кабинет.
Като го видя, Хун се стъписа. Ди седеше приведен над писалището, загледан пред себе си. Около очите му личаха тъмни кръгове. Застоялият въздух в стаята и изпомачканият халат показваха, че изобщо не си е лягал, а е прекарал цялата нощ зад писалището. Като забеляза обърканото изражение на Хун, съдията каза с измъчена усмивка:
— Снощи, след като изпратих нашите двама смелчаци в столицата, почувствувах, че няма да мога да заспя. Затова останах тук в кабинета си и още веднъж премислих подробно положението, в което се намираме сега. Откриването на скривалището в къщата на Хан Юнхан и подземната му връзка с градината на Лиу Фейпо доказват, че както Хан, така и Лиу играят важна роля в престъпен заговор. Сега мога да ти кажа, Хун, че този заговор насочен срещу самия императорски двор и мрежата му покрива цялата империя. Положението е сериозно, но имам основание да се надявам, че все още не е непоправимо. Предполагам, че докладът ми е вече в ръцете на Върховния столичен съдия и правителството без съмнение ще вземе незабавно всички необходими мерки.
Съдията отпи от чая си и продължи:
— До снощи едно звено във веригата все още липсваше. Като премислях всичко отново, смътно си спомних, че през последните дни бях забелязал едно малко несъответствие. То ми бе направило впечатление за миг, ала после съм го забравил. Беше някаква дреболия, но снощи изведнъж почувствувах, че тя е от особена важност и че ако си я спомня, липсващото звено ще се намери.
