място. Местният военачалник в Лиуцян ще уведоми по-висшите власти, те ще организират разследване. Но всичко това ще отнеме много време! Беше дълг на него — съдията-управител на Ханюан да предупреди правителството, че размириците в Лиуцян са нещо повече от местен бунт, че те са част от едно по-широко начинание: метеж, насочен срещу цялата империя, организиран от възродилата се организация „Белият лотос“. Той трябваше да докаже това, да го докаже още тази нощ, като представи неоспорими доказателства. Но доказателства нямаше!… Лиу Фейпо беше изчезнал, ала Хан Юнхан все още можеше да бъде заловен. Трябваше бързо да го арестуват и да го разпитат с изтезания. Наистина, уликите срещу него не бяха достатъчни, за да се прибегне до такава крайна мярка при други обстоятелства, но в дадения случай ставаше въпрос за сигурността на държавата. Шахматната задача даваше основания да бъде заподозрян именно Хан. Без съмнение неговият предшественик, Отшелникът Хан, бе направил навремето някакво важно откритие. Може би бе измислил нещо и зашифровал ключа към него в шахматната задача. И може би сега престъпният му потомък използуваше измисленото от него творение за постигане на собствените си пъклени цели? Но какво можеше да бъде това творение? Освен философ и майстор на шахматната игра Отшелникът Хан е бил още и добър архитект. Будисткият параклис е бил построен под негово лично ръководство. А е бил и извънредно сръчен. Бе гравирал собственоръчно надписа върху нефритените плочки в олтара на параклиса…
Изведнъж съдията се изправи в стола и сграбчи с две ръце ръба на писалището. Като притвори очи, той си представи среднощния разговор в будисткия параклис. Пред погледа му изплува красивото момиче, което стоеше пред него и сочеше с изящната си ръка надписа на олтара. Надписът имаше идеално квадратна форма — това Ди си спомняше ясно. Върбов пух му бе казала, че всяка дума е гравирана на отделна нефритена плочка. По този начин надписът представляваше един голям квадрат, разделен на по-малки квадрати. Другият спомен от Отшелника Хан — шахматната задача — също представляваше квадрат, разделен на квадрати…
Съдията издърпа едно от чекмеджетата. Започна да изхвърля книжата направо на пода и трескаво да търси рисуваното копие на надписа, което му бе дала Върбов пух. Намери го навито на руло в дъното на чекмеджето. Разви го бързо върху писалището и затисна краищата му. После взе печатния лист с шахматната задача, постави го до текста и внимателно започна да ги сравнява.
Текстът се състоеше точно от шестдесет и четири думи, подредени по осем в осем колони. Представляваше наистина идеален квадрат. Съдията сбърчи гъстите си вежди. Задачата също имаше квадратна форма, но в хоризонтална и вертикална посока бе разделена на по осемнадесет по-малки квадрата. Дори и да се допуснеше, че в сходството на формите се крие някакъв особен смисъл, каква можеше да бъде връзката между един будистки текст и една шахматна задача?
Ди направи усилие да разсъждава спокойно. Текстът беше буквален цитат от една известна, стара будистка книга. Трудно би могъл да бъде използуван за вплитане на скрит подтекст, без да се промени някоя от думите. Следователно, ако имаше ключ, който да разкрива връзката между двата документа, явно беше, че той трябва да се търси в шахматната задача…
Съдията бавно гладеше бакенбардите си. Специалистите бяха доказали без всякакво съмнение, че задачата всъщност е лишена от смисъл. Цяо Тай бе забелязал, че белите и черните пионки са подредени безразборно. Особено черните — в тяхното разположение нямаше никаква логика. Съдията присви очи. Ами ако тайната бе скрита само в разположението на черните фигури, а белите са били добавени безредно, само за маскировка? Той бързо преброи черните пионки. Те бяха седемнадесет, събрани в един участък от осем вертикални и осем хоризонтални квадрата. Шестдесет и четирите думи от будисткия текст бяха разположени върху също такова поле!
Ди грабна четката. Като поглеждаше в задачата, той огради с кръгчета седемнадесет думи от текста, чиито места съответствуваха на местата на черните пионки. После въздъхна дълбоко. Седемнадесетте думи, прочетени последователно, образуваха недвусмислено изречение. Загадката бе разкрита!
Ди хвърли четката и избърса потта от челото си. Сега той знаеше къде се намира главната квартира на водачите на „Белият лотос“! Стана и бързо тръгна към вратата.
Четиримата му помощници го чакаха отвън в коридора, скупчени в един ъгъл, и с унил шепот разискваха вероятните причини за лошото настроение на съдията. Ди им направи знак да влязат. Те веднага забелязаха, че кризата е преминала. Съдията стоеше твърдо изправен пред писалището си, със сгънати в широките ръкави ръце. Той и изгледа със светнали очи и каза:
— Тази вечер ще приключа случая с убитата куртизанка. Най-сетне разгадах смисъла на последните й думи!
Глава осемнадесета
Съдията събра четиримата си помощница и със забързан шепот им разказа своя план:
— Бъдете много внимателни! — заключи той. — Тук в трибунала се спотайват предатели.
И стените имат уши! Ма Жун и Цял Тай се втурнаха навън, а съдията каза на Хун:
— Иди във вратарката къщичка, Хун, и дръж под око пазачите и стражниците. Ако забележиш, че външен човек се опитва да се приближи до някой от тях, незабавно заповядай да арестуват и двамата!
После съдията напусна кабинета си и заедно с Тао Ган се заизкачва по стълбите към втория етаж на трибунала. Излязоха на мраморната тераса. Съдията отправи неспокоен поглед към небето. Въздухът беше горещ и неподвижен. Над главите им блестеше пълна луна. Той вдигна ръка — не се усещаше и най-слаб полъх. Ди седна край перилата с въздишка на облекчение. Облегна брадичка в шепите си и се загледа към тъмния град. Беше минал часът на първата стража. Хората започваха да палят фенерите си. Тао Ган остана прав зад стола на съдията. Като си играеше с дългите косми на бузата си, той също се загледа в далечината. Дълго време двамата останаха, без да проговорят. Откъм улицата под тях долетяха звуците на дървени хлопки — нощната стража правеше своята обиколка. Внезапно съдията се изправи.
— Става късно! — каза той.
— Задачата ни не е лесна, Ваша Милост! — загрижено каза Тао Ган. — Може да ни отнеме повече време, отколкото предполагаме!
Неочаквано съдията дръпна ръкава на Тао Ган:
— Гледай! — възкликна той. — Започва се!
Над покривите на къщите в източната част на града се издигаше стълб от сив дим. Проблесна слаба светлина.
— Да тръгваме! — извика съдията и се втурна надолу по стълбите. Когато стигнаха в двора, отекна бронзовият глас на големия гонг при портата на трибунала. Двама яки пазачи удряха по него с тежки дървени сопи. Бяха забелязали огъня. Стражниците и пазачите тичешком заизлизаха от помещенията си, затягайки подбрадниците на шлемовете си.
— Всички към огъня — заповяда съдията. — При портата да останат само двама пазачи.
После изтича на улицата, последван от Тао Ган. Когато стигнаха до къщата на Хан, те намериха голямата порта широко отворена. Събрали вещите си в набързо приготвени вързопи, последните слуги тичаха към улицата. Пламъците ближеха стряхата на килера в задната част на къщата. На улицата се бе събрала тълпа от граждани. Ръководени от пазача на квартала и подредени във верига, те подаваха ведра с вода на стражниците, покачили се върху оградата. Съдията се изправи пред портата и извика гръмогласно:
— Двама стражници да застанат тук на пост. Не позволявайте на крадци или мародери да се промъкнат в къщата! Аз ще ида да проверя дали някой не е останал вътре.
Заедно с Тао Ган той се втурна в опустелия двор. Отидоха право при будисткия параклис.
Застанал пред олтара, съдията извади от ръкава си хартията с рисуваното копие на будисткия текст и бързо посочи седемнадесет думи, обградени с кръгчета.
— Погледни! — каза той. — Това изречение е ключът, с помощта на който ще можем да проникнем зад нефритената плоча: „АКО РАЗГАДАЕТЕ ПОСЛАНИЕТО МИ И НАТИСНЕТЕ ТЕЗИ ДУМИ, ЩЕ ПРОНИКНЕТЕ ПРЕЗ
