Ефрейторът го изгледа тревожно и отговори кратко:
— Носят се слухове, че надолу по реката имало стълкновения с въоръжени банди. Мене са ме оставили тук само с тези четирима войници. Останалите заминаха с капитана ни към Лиуцян.
Междувременно войниците бяха разбили един от сандъците. Той бе натъпкан с железни шлемове, кожени куртки, мечове, арбалети, стрели и други боеприпаси. Отпред шлемовете бяха белязани с малък бял лотос. Имаше и цяла торба, пълна със също такива малки сребърни емблеми. Цяо Тай загреба една шепа от тях и ги пусна в ръкава си. После каза на ефрейтора:
— Тази джонка беше тръгнала за Лиуцян, както и една друга, на която имаше четиридесет въоръжени разбойници. Но втората потъна нагоре по реката.
— Това е добра новина! — възкликна ефрейторът. — Иначе моят капитан е щял да се окаже в трудно положение в Лиуцян. Той има само тридесет човека със себе си. Е, какво мога да направя за вас? На отсрещния бряг има военен пост, който охранява южната граница на вашата околия Ханюан.
— Прехвърлете ни там по-бързо! — каза Ма Жун.
Стъпил на собствена територия, той се разпореди да доведат четири коня. Дежурният сержант им каза, че ако заобиколят езерото, ще могат да стигнат до града за два-три часа.
Цяо Тай развърза устата на Мао Лу. Мао се опита да изругае, но езикът му беше надебелял и той успя да издаде само няколко дрезгави звука. Ма Жун върза краката му към седлото и запита госпожа Джан:
— Умеете ли да яздите?
— Ще се оправя! — каза тя. — Но не се чувствувам много добре. Заемете ми жакета си!
Тя постави сгънатия жакет върху седлото и се метна на коня.
Кавалкадата пое по пътя към града.
Глава седемнадесета
Докато Ма Жун, Цяо Тай, госпожа Джан и пленникът им яздеха по пътя към Ханюан, съдията Ди ръководеше следобедното заседание на трибунала.
Беше много горещо и съдията се чувствуваше неудобно в дебелата си брокатена мантия. Той бе уморен и раздразнен. През изтеклата нощ и цялата сутрин, заедно с Хун и Тао Ган, бе проучвал миналото и настоящето на всеки служител на трибунала поотделно, без да попадне на някаква следа. Никой от стражниците и чиновниците не харчеше повече пари, отколкото позволяваше заплатата му. Никой от тях не отсъствуваше често, нито пък бе дал основание да бъде заподозрян по какъвто и да е друг повод. Съдията нареди да бъде официално съобщено, че смъртта на Ван Ифан е резултат на самоубийство. Тялото бе поставено във временен ковчег и заключено в една от килиите на затвора в очакване на аутопсията.
Заседанието бе скучно. Трябваше да се разгледат цял куп текущи въпроси. Никой не беше от особена важност и все пак, оставен нерешен, би предизвикал спънки в управлението на околията. Само инспекторът Хун помагаше на съдията. Тао Ган бе получил заповед след обяд да слезе до града и да огледа положението там.
Когато заседанието приключи, Ди въздъхна с облекчение. Отиде в личния си кабинет и, подпомаган от Хун, започна да се преоблича. Точно тогава се върна Тао Ган, който каза разтревожено:
— Нещо се мъти в града, Ваша Милост. Пообиколих чайните. Хората очакват някаква беда, но и те не знаят точно каква. Носят се неясни слухове за разбойнически банди, които се събират в съседната околия Дзянбей. Шушукат, че въоръжени разбойници възнамеряват да пресекат реката и да дойдат тук, в Ханюан. Когато се връщах, търговците вече спускаха кепенците си. Такова ранно затваряне на магазините винаги е било лошо знамение.
Съдията подръпна мустаците си и каза бавно на двамата си помощници:
— Всичко това започна преди няколко седмици. Почувствувах го веднага след пристигането си тук, но сега нещата стават все по-определени.
— Забелязах, че ме следят — продължи Тао Ган. — Но това трябваше да се очаква. Аз имам много познати из града и мълвата, че съм замесен в арестуването на монаха, разбира се, бързо се е разпространила.
— Позна ли човека, който те следеше? — запита съдията.
— Не, Ваша Милост. Беше висок, снажен, с червено лице и кръгла брада.
— Накара ли стражите да го арестуват, когато стигна до портата на трибунала? — попита напрегнато съдията.
— Не, Ваша Милост — тъжно отвърна Тао Ган, — не успях. Когато минавах по една странична уличка близо до храма, към брадатия се присъедини друг мъж и двамата ме наближиха. Спрях пред един магазин за растително масло до голяма бъчва, оставена на тротоара. Високият тръгна срещу мене, но аз му подложих крак. Той се препъна, падна и събори бъчвата, която се изля върху него. Маслото заля цялата улица. От магазина изскочиха четирима здравеняци. Разбойникът каза, че съм виновен аз, защото съм го нападнал. Но като ни огледаха, търговците решиха, че той иска да ги измами, и го подгониха. Последното, което видях — заключи злорадо Тао Ган, — беше как счупиха една каменна делва о главата на високия, докато другият обесник бягаше като див заек.
Съдията гледаше с интерес мършавия човек. Той си спомни разказа на Ма Жун за това, как Тао Ган бе подмамил монаха в кръчмата, и реши, че този малко комичен и безобиден на вид мъж може да бъде опасен противник.
Изведнъж вратата се отвори и влязоха Ма Жун и Цяо Тай с госпожа Джан помежду им.
— Мао Лу е в затвора. Ваша Милост! — победоносно обяви Ма Жун. — А това момиче е изчезналата младоженка!
— Това се казва добре свършена работа! — каза съдията с широка усмивка. Той направи знак с ръка на девойката да седне и любезно я заговори: — Не се съмнявам, че горите от нетърпение да се върнете у дома, госпожо. Когато му дойде времето, ще дадете показанията си в този трибунал. Сега бих искал само да ми разкажете какво се случи, след като ви оставиха в будисткия храм, За да мога да разнищя убийството, извършено там. Злощастните обстоятелства, довели ви до това незавидно положение, вече са ми известни.
Страните на Лунна фея пламнаха. След известно време тя се овладя и започна:
— За момент ме обзе ужасната мисъл, че ковчегът вече е заровен. После усетих лек полъх на свеж въздух откъм процепите между дъските. Опитах с всички сили да избутам капака, но той не поддаде. Започнах да викам за помощ, да ритам и да удрям дъските, докато ръцете и краката ми се разкървавиха. Въздухът стана много тежък и се уплаших, че ще се задуша. Не зная колко време съм била в това мъчително състояние… После изведнъж чух някой да се смее. Отново започнах да крещя с все сила и да ритам дъските. Смехът изведнъж секна. Един дрезгав глас възкликна: „Вътре има някой! Сигурно е дух, хайде да бягаме!“ Обезумяла, закрещях: „Не съм дух! Погребана съм жива, помогнете ми!“ Скоро по ковчега отекнаха удари на чук. Капакът се отмести и най-после можах да поема отново глътка чист въздух… Видях двама мъже, които приличаха на работници. По-възрастният имаше добро набръчкано лице. Другият изглеждаше зъл. По зачервените им бузи личеше, че и двамата добре са си пийнали. Но неочакваното откритие ги отрезви. Помогнаха ми да изляза от ковчега, изведоха ме в градината на храма и ме сложиха да седна на каменната пейка край езерото с лотосите. По-възрастният гребна вода от езерото и навлажни лицето ми. По-младият ми даде да пийна някаква силна напитка от кратунката, която носеше. Когато се почувствувах малко по- добре, им казах коя съм и какво ми се бе случило. По-възрастният каза, че е дърводелецът Мао Юан и че бил работил в къщата на доктор Джан същия следобед. Бил срещнал братовчед си в града. Хапнали заедно и тъй като доста закъснели, решили да прекарат нощта в изоставения храм. „Сега ще ви отведа у дома — каза дърводелецът. — Тогава доктор Джан ще ви разкаже всичко.“
Лунна фея се поколеба за момент. После продължи с твърд глас:
— През цялото това време братовчед му ме гледаше мълчаливо. После каза: „Да не прибързваме, братовчеде! Съдбата е пожелала тази жена да бъде сметната за умряла. Кои сме ние, та да се бъркаме в божиите работи?“ Разбрах, че мъжът ме желае, и страхът ме скова отново. Замолих се на по-възрастния да
