Роберт ван Хюлик
Утринта на маймуната
В памет на моя добър приятел гибона Бубу, умрял на 12.VII.1962 в Порт Диксън, Малая.
Да припомним, че в китайския език фамилното име (изписано тук с главни букви) предшества собственото.
ДИ Жендзие
главен магистрат на Ханюан през 666 г. от н.е.
ТАО Ган
един от неговите помощници
УАН
аптекар
ЛЪН
лихвар, собственик на заложна къща
СЪН Гуй
скитник и разбойник
Госпожица СЪН
негова сестра
ЧАН
разбойник от бандата на Сън
Съдията Ди се любуваше на хладното лятно утро на откритата веранда, прилепена за гърба на официалната му резиденция. Току-що бе приключила семейната закуска вътре и вече сам сега отпиваше от чая си, както бе свикнал през тази година, служейки като магистрат на езерната област Ханюан. Плетеното му кресло бе придърпано до изящно изваяния мраморен парапет. Той поглаждаше бавно дългата си черна брада, очите му със задоволство обхождаха високите колони и гъсталаците под тях, покрили планинския склон пред верандата, който се издигаше като защитна ограда от прохладна зеленина. Оттам долитаха оживеното цвърчене на птички и ромоленето на водопада по-нагоре. Жалко, помисли си съдията, че тези мигове на отмора и тиха наслада са тъй кратки. Вече беше време да се върне в кабинета си, разположен в предната част на съдебната сграда, и да прегледа новопостъпилата служебна кореспонденция.
Внезапно изшумоляха листа и се разнесе звук от прекършени клони. През короните на дърветата се носеха две космати черни фигури, залавяйки се от клон на клон с тънките си черни ръце, като след тях се сипеха на облаци отронени листа. Съдията проследи усмихнат пътя на гибоните. Всеки път, докато наблюдаваше отблизо техните скокове, се възхищаваше от грациозната им ловкост. Макар да бяха плашливи, гибоните вече привикваха към самотната фигура, присядаща сутрин на верандата. От време на време някой от тях спираше за миг и сграбчваше чевръсто банана, подхвърлен от съдията.
Отново се чу шумолене и се появи друг гибон. Придвижваше се бавно, служейки си само с едната ръка и с подобните на човешка длан стъпала. В лявата ръка стискаше някакъв дребен предмет. Гибонът поспря пред верандата и увиснал на нисък клон, отправи към човека изпитателен поглед с кръглите си кафяви очи. Сега вече съдията успя да види какво държи — златен пръстен с голям проблясващ изумруд. Знаеше, че гибоните често отмъкват малки предмети, привлекли вниманието им, но също тъй бе установил, че губят бързо интерес, щом разберат, че откраднатото не става за ядене. Ако не успееше да накара гибона да пусне пръстена веднага, животното сигурно щеше да го захвърли някъде навътре в гората и собственикът му никога нямаше да го открие.
Съдията нямаше подръка плод, с който да отвлече вниманието на гибона, затова бързо извади кутийката с огниво и прахан от ръкава си и започна да подрежда съдържанието й върху масичката за чай, като с подчертано усърдие оглеждаше и помирисваше всяко нещо поотделно. Зърна с крайчеца на окото си, че гибонът го наблюдава с жив интерес. Скоро наистина изпусна пръстена, прехвърли се върху долния клон и увисна там подобно на паяк, без да изпуска нито едно движение на съдията. Отблизо се виждаше, че по черната му козина са полепнали сламки. Съдията Ди разбра, че няма да може за дълго да задържи вниманието на нетърпеливото животно. Гибонът нададе едно приятелско „Уак-уак!“, след това се метна на по-висок клон и скоро се изгуби сред зелените листа.
Съдията Ди се прехвърли през ниския парапет на верандата и стъпи върху покритите с роса градински камъни в подножието на планинския склон. Не след дълго съзря и проблясващия пръстен, взе го и се върна на верандата. Когато го разгледа отблизо, установи, че е доста голям, явно мъжки. Оформяха го два преплетени дракона от масивно злато, а изумрудът беше необичайно едър и съвършен. Собственикът щеше да се зарадва, когато си възвърне рядката скъпоценност.
Тъкмо се канеше да пъхне пръстена в ръкава си, когато погледът му бе привлечен от няколко ръждивокафяви петънца вътре в халката. Той свъси рунтавите си вежди и приближи пръстена към очите си. Петната много напомняха засъхнала кръв. Съдията се извърна и плесна с ръце. Когато старият домоуправител се появи на верандата, тътрейки нозе, той го попита:
— Има ли някакви къщи на склона отсреща?
— Няма, господарю. Мястото е много стръмно, пък и навсякъде е гъста гора. Само най-горе, на билото, са построени няколко вили.
— Да, и аз самият съм зървал там летни извънградски къщи. Да знаеш случайно кои са стопаните им?
— Ако не се лъжа, господарю, лихварят Лън, а също и Уан, аптекарят.
— Лън не го познавам. И Уан, казваш… Сигурно имаш предвид собственика на голямата аптека до градския пазар, точно срещу храма на Конфуций? Един такъв дребничък, спретнат човек, дето все изглежда разтревожен?
— Той е, господарю. И наистина има за какво да се тревожи. Чух, че тази година никак не му вървяло. Пък и единственият му син не е добре с главата. Още малко и ще навърши двайсет години, а не може нито да чете, нито да пише. Какво ли може да излезе от такъв младеж…
Съдията Ди кимна разсеяно. Изглежда, трябваше да изключи вилите по хребета, тъй като гибоните са твърде плашливи, за да навлязат в обитаван от хора район. Възможно беше животното да е намерило пръстена в затънтения край на някоя от обширните вилни градини. Но ако беше така, отдавна щеше да го е захвърлило много преди да пресече цялата гора до подножието на склона. Явно гибонът бе открил скъпоценната вещ доста по-надолу от вилите.
Той освободи домоуправителя и отново се вгледа в пръстена. Внезапно му се стори, че изумруденият блясък потъмнява, сякаш камъкът се бе превърнал в мрачно око, което се взираше в него застинало от скръб. Сепнат от внезапното неприятно усещане, съдията побърза да пъхне пръстена в ръкава си. Възнамеряваше да окачи съобщение с описание на изгубената скъпоценност, като се надяваше собственикът да се яви своевременно пред съда и всичко да приключи. Влезе в къщата, прекоси стаите и излезе в градината отпред, а после се озова в обширния централен двор на съдебната сграда.
Там беше доста по-хладно, тъй като високите сгради наоколо хвърляха плътна сянка в двора.
