вертеп или кръчма.
Съдията Ди поклати глава:
— Ако беше така, Тао Ган, щяха да скрият тялото под дъските на пода или да го хвърлят в някой изоставен кладенец. Нямаше да поемат огромния риск да го носят чак до планинския склон, минавайки непосредствено до съдилището — той отново извади пръстена от ръкава си и го подаде на Тао Ган. — Когато регистраторът пристигна, тъкмо се канех да те пратя в града да разпиташ из заложните къщи. Но можеш да свършиш тази работа и сега. Не е нужно да се занимаваш с канцеларска работа, ще я поема вместо теб.
Той освободи своя помощник с насърчителна усмивка и се зае да подрежда служебната кореспонденция, пристигнала сутринта. Бяха му донесли папките от архива и той се залови за работа. Прекъсна само веднъж, когато началникът на стражата влезе да съобщи, че господин Уан е огледал трупа и е заявил, че не познава жертвата.
По пладне съдията поръча да му донесат поднос с оризова каша и туршия и обядва на писалището си, обслужван единствено от съдебния писар. Докато пиеше чая си, Ди отново премисли случая с убития скитник. Поклати бавно глава. Макар всички известни досега факти да сочеха убийство от въоръжена банда, той се опита да построи и друга възможна версия. Налагаше се обаче да признае, че съмненията му са доста безоснователни — явно бе пресилена догадката му, че мъртвецът не е бил скитник, а образован и интелигентен мъж, при това с ярка самоличност. Реши засега да не споделя своите колебания с помощника си. Тао Ган служеше при него едва от десет месеца и толкова се палеше в разследванията, че на съдията му беше съвестно да го обезсърчава, подлагайки на съмнение теорията му за важността на липсващите четири пръста. А и не би било добре да го учи да се опира на бегли впечатления вместо на реални факти.
С дълбока въздишка съдията остави чашата и придърпа дебелата папка към себе си. В нея бяха всички документи, свързани с контрабандистите от съседния окръг Чанбей. Преди четири дни военната полиция бе изненадала трима мъже, които се опитвали тайно да прехвърлят два сандъка през реката между двата окръга. Нарушителите успели да избягат в горите на Чанбей, изоставяйки стоката — огромен брой пакетчета златен и сребърен прах, камфор, живак и женшен, безценния лечебен корен от Корея, — все скъпи неща, подлежащи на облагане с голямо мито. Залавянето на контрабандната стока беше станало на територия, подопечна на магистрата от съседния окръг. Но тъй като бе отрупан с работа, той помоли за съдействие. Съдията Ди се отзова на часа, още повече че подозираше наличието на цяла мрежа от помощници на контрабандистите в собствения си окръг. Изпрати в Чанбей стария доверен съветник сержант Хун заедно с двамата си помощници Ма Жун и Цяо Тай. Бяха се установили в сградата на военния пост, до моста над граничната река.
Съдията извади от папката скица на района и я разгледа. Ма Жун и Цяо Тай бяха претърсили основно горите с военната полиция и разпитали селяните от колибите в планината, но без особен резултат. Случаят беше спешен, тъй като властите много държаха на изрядното плащане на пътни мита. Префектът бе изпратил на колегата на Ди от Чанбей писмо с категорично настояване за бързи действия. Беше добавил, че въпросът трябва да се разреши неотложно, понеже голямото количество и високата стойност на контрабандата явно сочеха, че в този район тя съвсем не е нещо временно, дело на дребни местни измамници. Вероятно съществуваше мощна организация, която стоеше зад преките извършители и направляваше действията им. Тримата конкретни контрабандисти имаха значение дотолкова, доколкото можеха да ги отведат до по-едрите риби. Централните власти подозираха, че в дъното на аферата седи влиятелен столичен банкер. Ако не успееха да стигнат до него, случаите на контрабанда щяха да продължат. Съдията Ди поклати глава и си наля втора чаша.
Тао Ган излезе на пазарния площад изморен до смърт и в лошо настроение. Беше посетил шест заложни къщи, беше разпитал най-подробно златарите и бижутерите, бе се отбил и в няколко долнопробни нощни приюта. Никой не беше виждал изумрудения пръстен със сплетени дракони, нито пък бе чувал за свада между бандити в града или околностите му.
Той тръгна към храма на Конфуций по широките каменни стъпала, задръстени от сергии, и седна на бамбуковото столче пред един сладкар. Разтри изтръпналите си колена и с горчивина си помисли, че се е провалил в първата възложена му от съдията самостоятелна задача. Досега беше работил само заедно с Ма Жун или Цяо Тай. Безвъзвратно пропускаше възможността недвусмислено да докаже уменията си.
„Изглежда, е вярно, че ми липсват физическа издръжливост и опит в разследването, каквито имат другите двама — рече си той. — А иначе знам колкото тях за привичките в подземния свят, ако не и повече! Защо ли обаче…“
— Това място тук е за търговия, а не за безплатна почивка — сопна му се намръщеният сладкар. — Пък и умърлушената ти физиономия ми пъди клиентите!
Тао Ган го стрелна гневно с очи и демонстративно купи сладки за пет гроша. Тъй и тъй трябваше да обядва нещо, а си беше и доста пестелив. Задъвка замислено и погледът му се зарея над пазара. Изпита лека завист при вида на аптеката на Уан, която се открояваше в другия край на площадчето с боядисаната си в златисто фасада. Съседната висока каменна сграда беше със строга, но внушителна архитектура. Над прозорците с решетки се четеше надпис „Заложна къща Лън“.
„Едва ли някой разбойник ще посмее да изнудва такава авторитетна заложна къща в центъра — помисли си Тао Ган. — И все пак защо да не надзърна, и без това съм тук. Пък и Лън е един от собствениците на планински вили. Снощи може да е чул и да е видял нещо.“
Той се надигна и с труд си проправи път през тълпата на пазара. Десетина изискано облечени клиенти чакаха реда си пред висок тезгях, преграждащ просторното помещение, и разговаряха оживено със служителите. В дъното се виждаше масивно писалище, зад което седеше едър дебел мъж с огромно сметало в белите си яки длани. Носеше широка сива роба и черна шапчица на главата. Тао Ган бръкна в широкия си ръкав и подаде на най-близкия чиновник внушителна червена визитна картичка, на която бе изписано с едри йероглифи „Кан Тао, покупка и продажба на старинни златни и сребърни изделия“. А отдолу в ъгълчето стоеше адресът: широко известна златарска улица в столицата. Това беше една от многото подправени визитки, които Тао Ган бе използвал през дългата си кариера на професионален измамник. Дори след като премина на служба при съдията, не намери в себе си сили да се раздели със своята избрана колекция.
След като картичката беше отнесена на дебелия началник, той веднага скочи на крака и се отправи тромаво към тезгяха. Кръглото му надменно лице се разтопи в любезна усмивка:
— С какво можем да ви бъдем полезни, ваша милост?
— Нуждая се от поверителна информация, господин Лън. Един клиент ми предложи изумруден пръстен на една трета от реалната цена. Опасявам се, че го е задигнал, и се запитах дали пък не е опитал да го заложи и при вас?
След като изрече всичко това, той извади пръстена от ръкава си и го положи на гишето. Лицето на Лън помръкна.
— Не! — отвърна рязко той. — Никога не съм го виждал — и се сопна на кривогледия служител, който надничаше любопитно през рамото му: — Не е твоя работа! — После се обърна се към Тао Ган и добави: — Искрено съжалявам, че не мога да ви помогна, господин Кан — и тръгна обратно към писалището си.
Кривогледият намигна на Тао Ган и кимна с брадичка към вратата. Помощникът на съдията поклати разбиращо глава и излезе. Отвън видя червена мраморна пейка точно до преддверието на аптеката на Уан и седна да изчака. Прозорецът беше отворен и това го изкуши да хвърли едно око вътре. Двама чираци стриваха лекарствен прах между дървени колела, друг режеше дебел билков корен със сатър, прикрепен за желязна дъска. Още двама подреждаха отстрани изсушени стоножки и паяци. Тао Ган знаеше, че веществата, извлечени от тях и стрити в хаванче с люспи от цикади, разтворени в топло вино, бяха добър цяр за кашлица.
В този миг се дочуха стъпки. Кривогледият служител се приближи до него и седна отстрани на пейката.
— Тъпоглавият ми началник не можа да ви разпознае — ухили се подигравателно той, — ала аз веднага разбрах кой сте. Помня ясно, че съм ви виждал в съда, на служебната скамейка.
— Карай по-накратко! — тросна се Тао Ган.
