Началникът на стражата беше зает със строевия преглед на десетината свои подчинени в средата. Всички се изпънаха почтително, щом видяха магистрата да се задава. Съдията Ди вече ги подминаваше, запътил се към кабинета отсреща, когато го споходи внезапна мисъл и той спря на място. След миг попита началника:
— Знаете ли случайно дали има някакви постройки в гората над планинския склон, срещу моята резиденция?
— Не, ваше превъзходителство, доколкото знам, там няма къщи, само някаква горска хижа. Нещо като заслон, използван някога от дървосекачи. От години седи празна — той помълча и добави важно: — В нея често нощуват скитници, затова редовно я навестявам. Просто за да се уверя, че не вършат пакости.
Съдията си каза, че това би могло да обясни нещата. Изоставена горска хижа на склона…
— Какво имате предвид под „редовно“? — попита рязко той.
— Ами веднъж на месец, месец и нещо, ваше превъзходителство. Аз…
— Това едва ли може да се нарече редовно — прекъсна го Ди. — Очаквам от вас да…
Той млъкна. Нямаше да има полза от строгостта му. Не биваше да си изпуска нервите заради едно смътно тревожно усещане. Сигурно пикантните подправки на закуската тежаха на стомаха му и разстройваха ведрото, спокойно разположение на духа. Отсега нататък щеше да се откаже от месото с утринната порция ориз… Отново се обърна към началника на стражата, вече с по-мек тон:
— На какво разстояние оттук е тази хижа?
— Петнайсетина минути пеша, ваше превъзходителство. Има пътечка нагоре по склона.
— Добре. Извикайте Тао Ган!
Офицерът изтича към канцеларията. Скоро се върна, придружен от висок, по-възрастен от него мъж, облечен в дълга кафява роба от избелял сатен, с висока квадратна черна шапка. Имаше длъгнесто меланхолично лице с провиснали мустаци и козя брадичка, а на лявата му буза тъмнееше брадавица с увиснали от нея три дълги косъма. След като Тао Ган поздрави с „добро утро“, съдията Ди отведе помощника си в един ъгъл на двора. Показа му пръстена и разказа как бе попаднал у него.
— Забелязваш ли засъхналата кръв? Вероятно притежателят му си е порязал ръката, докато се е разхождал из гората. Свалил е пръстена, за да го измие в ручея, и тъкмо тогава гибонът го е грабнал. Тъй като представлява безспорна ценност, а разполагаме с близо час преди първото заседание, имаме възможност да отидем на място и да огледаме околността. Може би човекът още броди в гората и си търси пръстена. Има ли нещо важно в сутрешната поща?
Длъгнестото лице на Тао Ган посърна, докато долагаше:
— Пристигна кратка бележка от Чанбей от сержант Хун, господарю. Пише, че Ма Жун и Цяо Тай още не са успели да открият никаква улика.
Съдията Ди се намръщи. Преди два дни сержант Хун и другите му двама помощници бяха заминали за съседния окръг Чанбей, за да помогнат на тамошния магистрат, който разнищваше един заплетен случай със сериозни последствия и за окръга на съдията Ди.
— Е — рече с въздишка той, — да вървим. Една малка разходка няма да ни се отрази зле.
Повика с пръст офицера и му нареди да ги придружи с двама стражници. Излязоха през задния вход от сградата на съда и тръгнаха по тясната кална пътечка. Не след дълго началникът на стражата зърна следа от човешки крак, обърната към гората.
Пътеката лъкатушеше по склона и все пак стръмнината доста ги измори. Не срещнаха жива душа, а единственото, което чуваха, бе песента на птичките във върхарите. След петнайсетина минути офицерът спря и посочи към няколко високи дървета недалеч от тях.
— Ето го мястото, ваше превъзходителство — съобщи той.
Скоро се озоваха на неголяма поляна, обградена от грамадни дъбове. В дъното се белееше малка дърварска хижа със сламен покрив, блеснал от росата. Вратата беше затворена, единственият прозорец — с капаци. Пред прага се мъдреше дръвник, отсечен от дънера на старо дърво, до него — наръч слама. Беше тихо като в гроб, изглежда, наоколо действително нямаше никой. Съдията Ди прекоси високата влажна трева и отвори вратата. В полумрака вътре съзря чамова маса с две столчета, а до стената в дъното — прост дъсчен нар. На пода пред него лежеше неподвижна мъжка фигура, облечена в куртка и панталони от избелял син плат. Челюстта му беше неестествено провиснала, очите — изцъклени.
Магистратът се извърна бързо и нареди на началника да разтвори капаците на прозореца. После двамата с Тао Ган коленичиха до проснатия мъж. Беше доста възрастен, слаб и висок. Имаше широко лице с правилни черти, косата, мустаците и късата, грижливо подстригана брада бяха посивели. Кичурите по темето бяха сплъстени от засъхналата кръв. Дясната ръка беше свита пред гърдите, лявата — изпъната покрай тялото. Съдията Ди направи опит да я повдигне, но тя беше напълно вкочанена.
— Явно смъртта е настъпила през нощта — промърмори той.
— А какво се е случило с лявата му ръка, господарю? — попита Тао Ган.
Четири от пръстите на дланта бяха отсечени до ставите, от тях бяха останали кървави чуканчета. Само палецът бе непокътнат. Съдията грижливо разгледа загорялата от слънцето обезобразена длан.
— Виждаш ли тази тясна ивица бяла кожа край показалеца, Тао Ган? Неправилната й линия съответства на преплетените дракони от изумрудения пръстен. Точно както си мислех. Човекът, който лежи тук, е притежателят на пръстена и несъмнено е бил убит — той се изправи и нареди на началника на стражата: — Изнесете тялото навън!
Докато стражниците вдигаха покойника, съдията Ди и Тао Ган набързо претърсиха помещението. Подът, масата и двете столчета бяха покрити с дебел слой прах, но дъсченият нар беше грижливо изчистен. Нямаше нито едно петънце кръв. Тао Ган посочи многобройните размесени стъпки по прашния под и отбеляза:
— Явно снощи тук е имало неколцина посетители. Тази следа, изглежда, е оставена от малка, заострена отпред женска обувка. А другата до нея е от мъж, при това доста едър.
Съдията кимна, известно време оглежда пода, след това заяви:
— Не виждам явни следи от влачене на трупа по пода, значи са го пренесли на ръце. Почистили са грижливо нара, а после, вместо да положат тялото върху него, са го оставили на пода. Странно! Хайде още веднъж да огледаме трупа — вече отвън, съдията Ди посочи към наръча слама и заключи: — Всичко си идва на мястото, Тао Ган. Забелязах няколко сламки по козината на гибона. Докато са пренасяли жертвата в хижата, пръстенът се е изплъзнал от отсечения ляв показалец и се е търкулнал в сламата. Рано тази сутрин гибонът е минал оттук, зърнал е със зоркото си око блестящия предмет и веднага го е грабнал. На нас ни бяха нужни петнайсет минути по виещата се пътечка, за да дойдем в хижата, но за едно животно прекият път по склона до резиденцията е много по-кратък. Само за няколко минути може да се спусне долу през короните на дърветата.
Тао Ган се наведе и огледа дръвника.
— И тук не виждам следи от кръв, господарю. Освен това няма и помен от четирите отсечени пръста.
— Явно мъжът е бил осакатен и убит някъде другаде — заключи съдията. — Пренесли са трупа тук по- късно.
— Тогава убиецът трябва да е бил доста якичък. Не е лесно да мъкнеш труп по нанагорнището. Освен, разбира се, ако някой не е помагал.
— Претърси убития!
Докато Тао Ган тършуваше в дрехите, съдията Ди внимателно огледа главата на жертвата. Реши, че черепът е бил ударен отзад с малък, но твърд предмет, вероятно железен чук. После се зае да изследва неосакатената дясна ръка. Дланта и вътрешната част на пръстите се оказаха малко грапави, но ноктите бяха дълги и добре поддържани.
— Нищо, господарю! — възкликна Тао Ган, като се изправяше. — Няма дори и носна кърпа. Убиецът явно е отнесъл всичко, по което би могъл да бъде разпознат трупът.
— И все пак разполагаме с пръстена — отбеляза съдията. — Несъмнено е щял да отмъкне и него. Но щом е разбрал, че липсва, се е сетил, че е паднал от осакатената ръка някъде по пътя. Може би го е търсил с фенер, но безуспешно.
Той се обърна към началника на стражата, който отегчено дъвчеше клечка за зъби, и рязко го попита:
