— Ами накратко, дебелият негодник ви преметна, уважаеми. Виждал е пръстена — и още как! Държал го е в собствените си ръце на тезгяха.
— Е, може и да е забравил.
— Забравил, друг път! Само преди два дни го донесе едно много красиво момиче. Тъкмо се канех да я запитам дали не желае да го заложи, когато се дотътри шефът и ме избута. Дъртият козел още се зазяпва по хубави жени. Аз, разбира се, продължих да ги наблюдавам, но не успях да чуя какво си шушукат. Накрая момичето си прибра пръстена и излезе.
— Каква е била тя според теб?
— Във всеки случай не беше някоя високопоставена дама. Носеше вехт син елек и кърпени панталони като миячка на съдове. Пресвети небеса, да бях богат, изобщо нямаше да й придирям, само да се съгласи да живее с мен. Много беше хубава. А Лън е голям мошеник! Забъркал се е в един куп съмнителни далавери, освен това крие от данъците.
— Май не го обичаш много.
— Та той ни вади душите! И заедно с надутия му син все слухтят да не би някой от нас да изкара нещо допълнително — чиновникът изпусна дълбока въздишка, после продължи делово: — Ако вие от съда ми плащате по десет гроша дневно, ще ви съобщавам точно как Лън избягва плащането на данъците си. А за получените дотук сведения ми дължите двайсет и пет гроша.
Тао Ган се надигна и потупа служителя по рамото.
— Давай все така, момко! — каза му той насърчително. — След време ще дойде и твоят ред да се превърнеш в същия дебел мошеник, стиснал в ръце огромно сметало — после добави по-строго: — Ако има нужда от теб, ще ти се обадим. Довиждане.
Разочарован, служителят побърза да се върне на работното си място. Тао Ган тръгна след него, вървейки по-бавно. Щом влезе вътре, потропа по тезгяха и категорично махна на собственика да дойде при него. Показа му служебната си карта, заверена с големия червен печат на съда, и кратко му нареди:
— Ще се наложи да ме придружите до съда, господин Лън. Негово превъзходителство магистратът желае да разговаря с вас. Не, няма нужда да се преобличате. Тази сива роба е напълно подходяща. Побързайте, нямам много време.
Отнесоха ги в съдилището с удобната тапицирана носилка на Лън. Тао Ган нареди на лихваря да изчака пред канцеларията. Лън се отпусна тежко на скамейката и започна енергично да си вее с голямо копринено ветрило. Когато помощникът дойде да го повика, бързо скочи на крака.
— За какво всъщност става въпрос, ваша милост? — попита тревожно той.
Тао Ган го изгледа съжалително. Притеснението на този дебелак му доставяше удоволствие.
— Какво да ви кажа, господин Лън — започна важно помощникът. — Нямам право да разговарям с вас по служебни въпроси, но все пак ще ви доверя нещо… Радвам се, че не съм на ваше място!
Когато Тао Ган го въведе в кабинета, изпотеният от напрежение собственик на заложната къща падна на колене още щом видя съдията Ди зад писалището, и започна раболепно да удря чело о земята.
— Нека пропуснем формалностите, господин Лън — отбеляза невъзмутимо магистратът. — По-добре седнете и ме изслушайте! Мой дълг е да ви предупредя, че ако не отговорите откровено на въпросите ми, ще се наложи да ви разпитам официално в съда. Затова кажете честно — къде бяхте снощи?
— Милостиви небеса! Значи е станало онова, от което се опасявах — възкликна дебелакът. — Само защото си позволих някоя чашка в повече, ваше превъзходителство. Кълна се! Тъкмо затварях, когато се появи моят стар приятел Чу, златарят, и ме покани да пийнем във винарната на ъгъла. Изпихме само две кани, господарю! Не бяха повече! Изобщо не съм залитал след това. Предполагам, че старецът ви е казал същото, нали?
Съдията Ди кимна. Нямаше и най-бегла представа, за какво говори посетителят. Ако Лън бе отвърнал, че си е седял у дома цялата нощ, щеше да го попита дали не е чул подозрителна разпра в гората наоколо, и след евентуалния му отговор мислеше да го стресне с получените от кривогледия сведения за изумрудения пръстен и неверния отговор на самия Лън пред Тао Ган. Но сега той просто нареди:
— Искам да чуя цялата история от начало до край от собствената ви уста.
— Ами след като се сбогувах с приятеля си Чу, ваше превъзходителство, казах на носачите да ме отнесат в къщата ми горе на билото. Докато завивахме покрай оградата на съдилището, насреща ни изскочиха банда млади негодници, всякаква улична измет. Започнаха да ми се подиграват. Обикновено не се унижавам да отговарям на обидни подмятания, но как да ви кажа, този път просто… С други думи, страшно се ядосах и наредих на носачите да оставят носилката и да дадат добър урок на тази сган. И тогава изведнъж се появи онзи стар скитник. Започна да рита по носилката ми и да ме нарича „гаден тиранин“. Е, разбира се, човек с моето положение не може да търпи подобни изстъпления. Излязох навън и блъснах с все сила този негодник. Казвам ви, само го блъснах, господарю. А той се просна и си остана да лежи така по гръб.
Лихварят извади голяма копринена кърпа и избърса потта, която се стичаше по лицето му.
— Течеше ли кръв от главата му? — попита съдията.
— Кръв ли? Нямаше такова нещо, ваше превъзходителство. Той падна в калния ров край пътя. Е, май наистина трябваше да го огледам внимателно, за да се убедя, че не е пострадал сериозно. Както и да е, ония младоци отново ме наобиколиха, затова скочих обратно в носилката и казах на хората да ме карат у дома. Чак по средата на пътя по склона, когато вечерният вятър малко ме поохлади, осъзнах, че старият скитник може да е получил сърдечен пристъп. Затова казах на носачите да спрат и им съобщих, че ще вървя пеш, а те да избързат напред. Всъщност се върнах обратно долу, при мястото на разправията. И тогава…
— А защо просто не сте им наредили да ви придружат дотам? — прекъсна го съдията.
Лихварят изглеждаше объркан.
— Нали знаете, ваше превъзходителство, какви са днешните слуги. Ако скитникът наистина беше получил сърдечен разрив, не исках те да го узнаят. Каквито са нагли, тези негодници можеше да започнат да ме изнудват… Както и да е, когато се върнах при ъгъла на улицата, от падналия нямаше и следа. Един уличен търговец ми каза, че старият скитник бил станал скоро след спречкването. Избълвал всякакви оскърбления по мой адрес, после тръгнал към склона пъргаво като момче.
— Ясно. Какво направихте после?
— Аз ли? Ами наех носилка да ме откара у дома. Но от неприятния случай се разстрои стомахът ми и щом слязох пред портата, внезапно ми прилоша. За щастие господин Уан и синът му тъкмо се връщаха от разходка и младежът ми помогна да вляза вътре. Яко е като бик това момче. И после веднага си легнах — той отново попи лицето си и заключи: — Осъзнах напълно, че не биваше да посягам на стария скитник, ваше превъзходителство. Както виждам обаче, той явно е подал оплакване срещу мен. В такъв случай съм готов да платя нужното обезщетение, в разумни граници, разбира се…
Съдията се надигна нетърпеливо.
— Елате с мен, господин Лън — строго нареди той. — Искам да ви покажа нещо.
Излезе от кабинета, следван от Тао Ган и озадачения лихвар. Вън в двора съдията нареди на началника на стражата да ги отведе в моргата, намираща се в специално помещение до входната врата. Влязоха в голата задушна стая, в която имаше само един висок нар от чамови дъски, покрит с тръстикова рогозка. Съдията отметна единия край на покривалото и запита:
— Познавате ли този човек, господин Лън?
След като хвърли бърз поглед към лицето на скитника, Лън изкрещя:
— Пресвети небеса, убил съм го! — после падна на колене и захленчи жалко: — Милост, господарю! Имайте милост към мен! Беше просто нещастен случай, кълна ви се. Аз само…
— Ще имате възможност да обясните всичко пред съда — отвърна хладно магистратът. — А сега ще се върнем в кабинета ми, защото още не сме приключили с вас, господин Лън.
Когато влязоха в кабинета, съдията Ди се разположи зад писалището и даде знак на Тао Ган да седне отпред на столчето. Лън не получи покана, затова и остана прав, наблюдаван от зорките очи на началника на стражата. Известно време съдията Ди го гледа изпитателно, поглаждайки бавно дългите си бакенбарди. После извади от ръкава си изумрудения пръстен и запита:
