Съдията Ди вдигна ръка:
— Почакай малко, Тао Ган. Към такъв заплетен случай трябва да се подхожда внимателно. Нека първо ти съобщя за резултата от проверките. Най-напред, онзи служител на Лън излезе голям негодник и доносник. След кръстосан разпит разбрахме, че когато е видял как момичето слага пръстена на гишето, Лън го е прогонил. Между тях са застанали нови клиенти и оттук насетне той е могъл да види само как посетителката грабва пръстена и си излиза. Сам си е измислил, че са си шушукали, за да докаже какъв развратник е началникът му. А данъчните измами си остават непроверено подмятане. Пуснах го да си ходи, но преди това го предупредих строго, че съществува закон за клеветата, и пратих да призоват в съда старейшината на банкерската гилдия. Той ми съобщи, че господин Лън е много заможен човек, който нерядко прави и жестове на благотворителност. Не би се отказал да поизмами, падне ли му сгода, затова човек трябва да е нащрек, когато си има работа с него, но все пак се придържа към основните правила. Пътува много и прекарва голяма част от времето си в съседния окръг Чанбей, не се знае точно по какви дела. Второ, Лън наистина се е спречкал сериозно на пияна глава с приятеля си златар. Трето, началникът на стражата е успял да издири двама от младежите, които са закачали Лън по пътя. Според тях той наистина за пръв път виждал стария скитник, който обаче се надигнал веднага щом отминала носилката с лихваря. Известно време сипел люти закани срещу него, наричал го проклет тиранин, но накрая си тръгнал. Младежите споменаха обаче нещо много любопитно — според тях битият не говорел като скитник, а като образован човек. Възнамерявах да разпитам Уан дали лихварят Лън наистина е бил толкова пиян, когато се е прибрал у дома, но след като чух думите на собствения му син, вече не е необходимо — съдията допи чая си и добави: — Кажи сега ти какво научи в града?
— Първо трябва да ви съобщя, господарю, че младият Лън е разпитвал най-подробно стражите за трупа, намерен в хижата. Това вече няма значение, защото съм убеден, че момчето не си измисля тази история за двамата на горската пътека.
Магистратът кимна в знак на съгласие:
— И аз мисля, че не лъжеше. Според мен е прям и честен момък, много по-съвестен от баща си.
— Има вероятност хората, които е видял, да са били бандитът Сън Гуй и сестра му, голяма хубавица. Главатарят на просяците ме насочи към странноприемницата, където бяха отседнали заедно с друг нехранимайко — на име Чан. С тях е имало и четвърти човек, но е изчезнал някъде. Чух Сън Гуй да навиква девойката, че провалила някаква работа с чичо Туан и не успяла да му измъкне изумрудения пръстен. Явно мъртвецът се е казвал Туан. И тримата са от друг окръг, но познават някакъв местен главатар на банда, наричан Пекаря. Успях да ги заблудя и сега и тримата са в тъмницата.
— Отлично! — възкликна съдията Ди. — И как ги пипна тъй бързо?
— Е… — започна неопределено помощникът. — Разказах им, че уж могат да измъкнат оттук много пари, и те веднага налапаха въдицата. А за предположенията ми относно господин Лън бяхте съвсем прав, господарю, като ги нарекохте прибързани и необмислени.
Съдията не отвърна, само поглади замислено мустаци. След малко каза:
— Не обичам случайните съвпадения, Тао Ган. Признавам, че понякога наистина се случват такива неща, но предпочитам най-напред да ги подложа на съмнение. Впрочем ти каза, че Сън Гуй споменал за някакъв бандитски главатар на име Пекаря. Преди да го разпитам, искам началникът на стражата да ни каже какво знае за него.
Докато Тао Ган търсеше офицера из сградата, съдията си сипа втора чаша от чайника върху писалището. Почуди се разсеяно как ли помощникът му бе успял да доведе тримата бандити в съда. Май отговори твърде уклончиво на въпроса ми, каза си той с кисела усмивка. Вероятно пак се е представил за доверено лице на разбойнически главатар — всъщност старата му професия. Какво пък, щом е за добро… Тао Ган се върна.
— Началникът на стражата е чувал доста неща за Пекаря, господарю — доложи той. — Не бил от нашия град, а от съседния окръг Чанбей. Известен престъпник, главатар на шайка бандити. Това означава, че и самият Сън Гуй е от нея.
— Пък и нашият приятел Лън често се навърта из онези места. Съвпаденията стават твърде много за моя вкус, Тао Ган. Е, тогава ще разпитам всички тези хора поотделно, най-напред Сън Гуй. Кажи на началника на стражата да го отведе в моргата. Без, разбира се, да му показва трупа на жертвата. Аз ще дойда след малко.
Когато съдията влезе в моргата, видя едрата фигура на Сън Гуй между двама стражници. Зад тях беше високата маса с проснатия труп, завит с тръстикова рогозка. Голата стая бе изпълнена с противна миризма. Магистратът си каза, че мъртвецът не бива да остава дълго тук в горещините. Надигна края на рогозката и попита арестанта:
— Познаваш ли този човек?
— Пресвети небеса, това е той! — извика Сън. Съдията скръсти ръце в дългите си ръкави и каза рязко:
— Да, това е възрастният мъж, когото жестоко си умъртвил.
Разбойникът изригна куп ругатни. Войникът от дясната му страна не се сдържа и го перна с дръжката на тежкия си камшик.
— Признавай всичко! — изръмжа той.
Но, изглежда, ударът не направи особено впечатление на грамадния мъжага. Той само поклати глава и изрева с пълно гърло:
— Не съм го убивал! Дъртият си беше цял и невредим, когато снощи напусна странноприемницата.
— Кой е той?
— Туан Моудзъ, един богат глупак. Притежавал е голяма аптека в столицата.
— Значи е търговец на лекарства? А с теб каква работа е имал?
— Дъртият пръч беше хлътнал по сестра ми! Мъкнеше се навсякъде подир нас.
— Не се опитвай да ни пробутваш глупавите си лъжи, приятелю — студено каза съдията.
Войникът понечи да перне Сън Гуй по темето, ала той ловко сниши глава и се развика:
— Това е самата истина, кълна се! Луд беше по нея. Дори искаше да си плаща, за да го водим с нас. Но тази малоумна патка не вземаше и грош от него. И вижте сега каква беля ми докара на главата с ината си, повлеканата с повлекана! Само обвинение в убийство ми липсваше!
Магистратът поглади дългата си брада. Мъжът пред него беше закоравял негодник и все пак думите му звучаха искрено. Сън Гуй изтълкува краткото мълчание като признак, че представителят на закона е разколебан, и продължи с хленчещ тон:
— Нито аз, нито приятелят ми сме помисляли за убийство, милостиви господарю. Е, да приберем някое заблудено пиле или прасенце — случва се. Може и да вземем на заем от някой пътник десетина гроша. Какво да се прави, един скитник не може без тези неща, ако иска да оцелее. Но, кълна ви се, не сме убивали. Пък и защо да убивам тъкмо чичо Туан? Нали ви казах, той даваше пари.
— Сестра ти проститутка ли е?
— Какво да е? — попита подозрително Сън Гуй.
— Уличница.
— А, това ли… — Сън се почеса объркано по главата и отвърна предпазливо: — Ами да ви кажа право, господарю, хем не е съвсем, хем един вид си е точно такава. Ако го закъсаме много, може при сгода да отиде с някого. Но повечето време се залисва по разни младоци, хлътва по тях и не взема грош. Мъртъв капитал, това е тя за мен. Да си беше редовна уличница, щеше да носи постоянно нещо. Ако милостивият господар ми обясни какво разрешително да й извадя, нали разбирате, та да има право по улиците…
— Отговаряй само на въпросите ми — прекъсна го раздразнен съдията. — Кажи сега кога започна да работиш за Лън, собственика на заложната къща?
— На заложната къща? Къде ме търсите, господарю? Имената им да не чувам на тези кръвопийци. Главатар ни е Пекаря от Чанбей. Живее над винарната близо до Западната врата. По-точно — беше наш главатар, успяхме да се откупим. Аз, сестра ми и Чан.
Съдията Ди кимна. Знаеше, че според неписаните правила на подземния свят човек, заклел се като член на банда, може да се откупи, ако плати известна сума, от която се отбиват първоначалната му такса за включване в групата и съответният дял от общите приходи през годините на членство. Подобно разчистване на сметки често даваше повод за люти кавги.
