ми направи добро впечатление. Уговорихме си среща за същата вечер и така започна всичко, ако разбирате какво искам да кажа. Вярно, той е възрастен мъж, според мен отдавна е минал петдесетте. Но беше много благороден, говореше много възпитано, винаги готов да те изслуша, дори и да бърбориш за нещо дребно.
Тя замълча и погледна очаквателно съдията.
— Колко време продължи връзката ви?
— Няколко седмици. После казах на чичо Туан, че трябва да се разделим, защото с брат ми тръгваме за друг град. Той искаше да ми даде един сребърник, но аз отказах. Не съм уличница, слава на небесата, въпреки че моят алчен брат умира да ме продаде. Тогава това беше всичко. Но след три седмици, когато бяхме вече в Гуанин, гледаме един ден — Туан влиза в нашата странноприемница. Предложи ми да му стана втора съпруга, като плати на брат ми богат откуп — тя отри потното си чело с ръкава, подръпна пешовете на жакета и продължи: — Отвърнах му, че съм много поласкана, но не искам и грош от него. Държа на свободата си и последното нещо, за което си мечтая, е да ме затворят между четири стени, да викам на първата му благоверна „любезна госпожо“ и да надзиравам по цял ден мързеливите слуги. Туан си тръгна много натъжен, горкият. На мен също ми докривя, а на всичкото отгоре брат ми вдигна скандал и ме преби, цялата ме посини. Следващия месец прекарахме в едно село на реката, недалеч от нашия роден окръг Чанбей, и веднъж, какво да видя, ето ти го пак стария Туан. Заяви, че приключил с търговията и продал магазина на своя съдружник, защото твърдо бил решил да тръгне с нас. Брат ми го прие с радост, но постави условие редовно да си плаща определена сума, инак нямало да се грижи за него заради черните му очи. Аз обаче заявих, че не мога нищо да обещая. Добре, викам, съгласна съм Туан да тръгне с нас, обаче ще лягам с него само когато аз пожелая. И не му искам парите. Брат ми направо побесня, двамата с Чан ме хванаха и ми смъкнаха панталоните. Щях да отнеса голям бой с пръчки, ако не се беше намесил чичо Туан. Дръпна Сън настрана и след малко се споразумяха. Брат ми да го учи на разни хитрини от скитническия живот, а старият да си плаща за това. И тъй, Туан остана с нас почти цяла година. До снощи.
— Нима искаш да ни кажеш — попита съдията Ди, — че господин Туан, богатият търговец, свикнал на охолен живот в столицата с всякакви удобства, е споделял толкова време скитническия ви живот и е бродил с вас по пътищата като обикновен разбойник?
— Точно така! И му харесваше, честна дума. Стотици пъти ми е казвал, че никога досега не е бил тъй щастлив. Чувствал се крайно отвратен от светската суета в столицата. На младини жените му се държали мило с него, но сега вече само на кавга ги избивало, а синовете му били вече големи мъже и току му се месели в търговията, сякаш той не знаел как да си върти аптеката. Много обичал единствената си дъщеря, ала тя била омъжена за търговец някъде далеч на юг и почти не се виждали. През ден му се налагало да ходи по разни угощения, но от това го болял стомахът. А с нас нищо не го болеше. Освен това Чан го научи да лови риба, това много му хареса и стана чудесен рибар.
Съдията седеше, загледан в нея, подръпвайки мустак. После я запита:
— Предполагам, че господин Туан е посещавал много свои бивши колеги из градовете, през които сте минавали?
— А, не! Каза, че вече е приключил със стария си занаят. Само от време на време се отбиваше при някого за пари.
— Носеше ли със себе си големи суми?
— Не. Според мен беше завеян за доста неща, ала когато ставаше дума за пари, беше доста хитър. Никога не държеше повече от двайсетина гроша. Но всеки път, щом пристигнехме в някой голям град, отиваше в някой сарафски магазин и осребряваше полица. После оставяше парите у някой свой доверен колега. Мъдро постъпваше, като се има предвид какъв алчен чакал е моето мило братче. А така чичо Туан можеше по всяко време да получи колкото си иска, без да има опасност да го оберат. Ама да получи много! Да речем, само за Ханюан си беше заделил пет слитъка. Пет слитъка, представяте ли си? Не съм и допускала, че сам човек може да разполага с толкова пари! Рекох му: да не си посмял да ги покажеш на Сън. Той уж не е убиец, но за толкова злато може да затрие цял град. А чичо Туан се ухили лукаво и каза, че имал сигурно скривалище. И наистина на следващия ден в джоба му дрънчаха само десетина медни гроша. Позволявате ли да пийна малко чай?
Съдията направи благосклонен жест към надзирателката. Тя напълни чашата на момичето, но киселото й лице недвусмислено показваше, че никак не одобрява подобни глезотии в нарушение на затворническия правилник. Впрочем съдията и не забеляза изражението й, защото в това време си размениха с Тао Ган погледи в потвърждение на това, че са на прав път… След като задържаната отпи няколко глътки, магистратът попита:
— А на кого остави господин Туан петте златни слитъка?
Тя повдигна заоблените си рамене.
— Много ми е говорил за себе си, ала за парите мълчеше като гроб, пък и аз не съм разпитвала. И защо ли? Първия ден, когато пристигнахме тук, каза на Сън Гуй, че трябва да посети някакъв познат, който държал магазин на главния площад. „Мислех, че никога преди не си бил в този град“ — зачуди се брат ми. „Наистина не съм — отвърна чичо Туан. — Но си имам приятели.“
— Ти кога видя Туан за последен път?
— Снощи, точно преди да вечеряме. Излезе и повече не се върна. Предполагам, че му е било омръзнало да скита и е тръгнал за столицата. Негово право си е, той е свободен човек, не е ли така? Но нямаше смисъл да се старае толкова да ме заблуждава. Как ли не ме убеждаваше, че имал намерение официално да се присъедини към нашата група. Да стане редовен член, тъй да се каже, с клетва. Трябваше просто да ни каже, че си заминава. Щеше да ми липсва малко, разбира се, но не чак толкова. Младо момиче като мен спокойно може да мине без възрастен покровител…
— Така е. Каза ли ти на тръгване къде отива?
— Ами ухили се пак лукаво и рече, че е канен на гощавка в къщата на един приятел, с когото се видели още първия ден. И аз глупачката му повярвах.
Съдията Ди сложи изумрудения пръстен на писалището.
— Каза, че никога не си получавала нищо от господин Туан. Защо тогава си се опитала да заложиш пръстена му?
— Не съм и помисляла! Просто много ми харесваше и той често ми даваше да го нося за ден-два. Онзи ден минахме край голямата заложна къща на площада и аз влязох да проверя колко струва, просто така. Ала дебелият лихвар веднага взе да ми се навира, затегли ме за ръкава, почна да ми предлага разни гнусотии и аз си тръгнах — тя отметна от челото си един немирен кичур и продължи с лека усмивка: — Ама тогава изобщо не ми вървеше. Тъкмо излязох и един върлинест нехранимайко ме сграбчи за ръката. Заяви, че съм била неговата любов. Много се уплаших, защото очите му бяха едни такива — изцъклени. Но чичо Туан веднага го отпъди: „Долу ръцете, момичето е мое!“ А пък брат ми му изви ръката и му тегли един ритник, да си заминава по пътя. Всичките мъже са една стока. Мислят си, че е достатъчно да посегнат на някое момиче, и то веднага ще се обеси на врата им само защото било скитница. Чичо Туан наистина е като бяла врана сред тях. И ако ми кажете, че ме е обвинил в нещо или е говорил лошо за мен, аз ще ви заявя в лицето, че сте лъжец!
Тао Ган забеляза, че съдията Ди сякаш изобщо не чу последните думи. С вторачен поглед той поглаждаше бакенбардите си, явно погълнат от собствените си мисли. Помощникът се сепна от някак отчаяното изражение на магистрата и се зачуди какво ли бе предизвикало тази внезапна промяна, тъй като преди разпита на госпожица Сън твърдо бе решил да изкопчи колкото може повече улики за контрабандата. А момичето неволно го бе затрупало с ценни сведения. Сигурно съдията също бе стигнал от накъсания й разказ до заключението, че Туан се е присъединил към бандата само за да се сдобие с прикритие за незаконната си дейност. Вероятно именно Туан е бил един от ръководителите на цялата тази престъпна верига. Чудесна маскировка наистина, защото кой ли ще заподозре един скитник из провинцията, заобиколен от изпаднали нехранимайковци. А човекът, когото е посетил, трябва да е бил някой от прекупвачите на контрабандата. Един по-подробен обиск на всички магазини около пазара и разпит на собствениците несъмнено щяха да ги отведат до въпросния прекупвач. А от него вече лесно щеше да се стигне и до главатаря на цялата верига… до човека, когото централните власти отдавна искаха да пипнат.
Тао Ган се покашля няколко пъти, но съдията сякаш не го забелязваше. Надзирателката също бе
