— И двете страни ли останаха удовлетворени от крайното споразумение? — попита магистратът.
— Е, имаше малко сдърпване. Пекаря се опита да ни преметне, той си е мръсник. Добре, че беше чичо Туан, който си играе с цифрите, както си иска. Взе лист хартия, смята, смята и излезе, че Пекаря може да пие една студена вода. На онзи, разбира се, това хич не му хареса, обаче имаше и други двама свидетели, та потвърдиха каквото каза чичо Туан. Ще — не ще, Пекаря трябваше да ни пусне.
— Ясно. А защо решихте да напуснете бандата му?
— Защото за нищо ни нямаше, пък и ни принуждаваше да правим разни неща, които не ни харесваха. Не ни бяха работа, да го река. Оня ден ни караше с Чан да сме помагали за пренасянето на два сандъка през границата. Казах му: дума да не става! Първо, пипнат ли ни, работата е дебела. Второ, хората, дето ги вземаше за такава работа, после все се затриваха, уж при нещастен случай. Вярно, случват се и такива работи, но нещо много зачестиха напоследък.
Съдията хвърли многозначителен поглед на Тао Ган.
— Когато двамата с Чан му отказахте, кой пое поръчката вместо вас?
— Ин, Мън и Лу — отговори с готовност Сън Гуй.
— И къде са те сега?
Сън прокара ръка през гърлото си:
— Просто нещастен случай, да не си помислите нещо друго — каза той, намигайки. В малките му очички се мярна страх.
— А на кого трябваше да бъдат доставени тези два сандъка? — попита отново съдията.
Бандитът само повдигна широките си рамене.
— Само небесата знаят. Подочух как Пекаря нарежда на Ин да се свържат с някакъв богаташ, който държал магазин на тукашния пазар. Не съм и разпитвал повече, не ми е работа. Пък и колкото по-малко знам, толкова по-добре. Чичо Туан също ме посъветва да не се меся в това.
— Къде беше снощи?
— Аз ли? Ходихме със сестра ми и Чан в „Червеният шаран“ да хапнем малко и да похвърляме зарове. Чичо Туан каза, че ще вечеря някъде другаде, не обичал комара. Когато се върнахме към полунощ, стария още го нямаше. Горкият, да го цапардосат така по главата! Не биваше да излиза сам, особено в непознат град.
Съдията Ди извади от ръкава си изумрудения пръстен.
— Виждал ли си тази дрънкулка? — попита той.
— Разбира се. Това е пръстенът на чичо Туан, има го от баща си. Толкова предумвах сестра си: накарай го да ти го подари! Но тя не щеше и да чуе. Казвам ви, господарю, голяма мъка ми е тази моя сестра!
— Отведи го обратно в килията! — нареди съдията на офицера. — После кажи на жената на тъмничаря да доведе госпожица Сън в кабинета ми! — и докато прекосяваха вътрешния двор, магистратът рече възбудено на Тао Ган: — Ти действително направи много умен ход. Вече разполагаме с първата сериозна улика по случая с контрабандата. Незабавно ще изпратя нарочен човек при колегата ми от Чанбей с молба да арестува Пекаря. Той ще каже кой стои над него по веригата и на кого е трябвало да бъдат доставени сандъците. Няма да се учудя, ако получателят се окаже нашият приятел Лън, собственикът на заложна къща. Той е богат и държи магазин на пазарния площад, при това често пътува до Чанбей.
— Наистина ли смятате, че Сън Гуй няма нищо общо с убийството на Туан, господарю? Разказът на младия Лън за разходката в гората напълно съвпада с описанието на бандита и сестра му.
— Ще разберем подробностите, когато открием истинската самоличност на този тайнствен Туан Моудзъ, Тао Ган. Имам усещането, че Сън Гуй ни разказа всичко, което знае. Но нищо чудно и много да не знае. Ще изслушаме и сестра му.
Стигнаха до кабинета. Старши писарят скокна енергично на крака и се завтече да ги посрещне. Подаде някакъв документ на магистрата и каза:
— Дочух, че господин Тао Ган пита началника на стражата за бандит на име Лю Пекаря, ваше превъзходителство. Току-що пристигнаха тези протоколи от съдебни заседания в Чанбей. Вътре се споменава и за този бандит.
Съдията Ди хвърли един поглед на документа и възклицавайки гневно, го подаде на Тао Ган.
— Какъв лош късмет! — процеди той. — Прочети това, вчера сутринта Пекаря е бил убит в пиянска свада.
Той тръгна бързо към кабинета си, размятвайки мрачно дългите си ръкави. Щом седна зад писалището, погледна свъсено Тао Ган и промълви уморено:
— Тъкмо си мислех, че сме на път да разрешим случая с контрабандата. А ето че отново се оказахме там, откъдето започнахме. И тримата, които можеха да ни осведомят за кого е била предназначена контрабандата, са били убити по заповед на Пекаря. Не е за чудене, че Ма Жун и Цяо Тай не могат да ги открият. Сигурно гният на дъното на изоставен кладенец или са заровени под някое дърво в гората. Сега изчезва и самият Пекар, единственият, от когото можехме да стигнем до истинските ръководители на контрабандната верига.
Той ядосано подръпваше брадата си. Тао Ган пък бавно увиваше около тънкия си показалец трите косъма, стърчащи от брадавицата на бузата му. След малко заговори:
— Може би, ако притиснем здраво съдружниците на Пекаря в Чанбей, ще можем да…
— Не! — прекъсна го рязко съдията Ди. — Той е избил всички, които са му вършили мръсната работа. Това е крайна мярка, което показва, че е изпълнявал нареждането на някой високопоставен престъпник да се пази в пълна тайна всичко, свързано с контрабандата — магистратът извади от ръкава си ветрило и го размаха пред себе си. След малко продължи: — Убийството на Туан трябва да е свързано с прехвърлянето на сандъците. Имам натрапчивото усещане, че ако разнищим това убийство, ще се доберем и до цялата шайка контрабандисти. Влез!
Някой бе почукал на вратата и в кабинета влезе висока костелива жена, облечена в кафява роба, с черна кърпа на главата. Побутваше пред себе си стройна девойка.
— Доведох ви госпожица Сън, ваше превъзходителство — доложи надзирателката с дрезгав глас.
Съдията огледа любопитно задържаната. Тя отвърна предизвикателно на погледа му с големите си изразителни очи. Загорялото й лице с изящен овал беше наистина поразително красиво. Нямаше и помен от грим, нито пък нужда от него. Малката й капризна уста беше червена като череша, дългите вежди над финия нос — като изписани, а косата се спускаше по раменете, дълга и лъскава. Вехтият син жакет и кърпените панталони биеха на очи като твърде недостойна премяна за такава красавица. Тя застана неподвижно пред писалището, пъхнала пръсти под въженцето, което бе престегнала през кръста вместо пояс. След като я разгледа продължително, съдията заяви с официален тон:
— Опитваме се да открием местопребиваването на господин Туан Моудзъ. Кажи ни кога и къде си го виждала?
— Ако си мислите, че ще измъкнете нещо от мен, лъжете се, господин чиновник — сопна се тя.
Надзирателката пристъпи ядосано към нея, за да я зашлеви през лицето, но съдията Ди я спря с ръка и каза спокойно:
— Намирате се пред окръжния съдия, госпожице Сън. Както разбирате, длъжна сте да отговаряте на всички мои въпроси.
— Да не мислите, че се страхувам от камшика? Колкото и да ме биете, нищо няма да кажа.
— Изобщо няма да те бием — приветливо се обади Тао Ган. — Но освен по случая с чичо Туан отговаряш пред закона за скитничество и проституция без разрешително. Ще бъдеш жигосана по двете бузи — девойката побледня. — Обаче ти не се притеснявай — лукаво продължи помощникът. — С малко повече пудра белезите изобщо няма да личат. Или поне няма да се набиват на очи.
Момичето застина в ужас, вперило отчаян поглед в съдията. Потръпна от главата до петите и промълви:
— Но аз не съм направила нищо лошо. Пък и не вярвам чичо Туан да е казал нещо недостойно за мен, за нищо на света. Питате ме къде съм го срещнала. В столицата, преди година. Бях си порязала крака и влязох в дюкяна му да си купя превръзка. Самият той стоеше на тезгяха и ме заговори приятелски. За пръв път ми се случваше толкова богат мъж да ме приема човешки, без да прави мръснишки предложения, затова
