В края на седмицата започнах да се храня с другите в залата. Там вече наистина почувствах, че съм личност. В затвора има известна йерархия, която се основава на извършеното престъпление и на продължителността на присъдата. Грубо казано, на върха бяха тези с дълги присъди, към които спадах и аз, а също и онези от категория «крайно опасни» — всъщност това беше елитът сред затворниците. На тях се гледа със страхопочитание и респект. Те господстват над своите владения, а също се ползват с благоразположението на «паразитите».
Това е само един вид разделение сред затворниците. Също така има класификация и по рода на престъплението. На върха са умните момчета — тези, които ограбват чрез злоупотреби и мошеничества, следвани от касоразбивачите. А на най-ниското стъпало са сексуалните престъпници, които никой не обича. Особено уважаван е честният крадец — заради добре изпипаната работа и скромността.
Самият аз вдъхвах респект у останалите, което се дължеше на факта, че не само бях с дълга присъда, но и не бях издал мистериозния си приятел и бях изиграл обвинението. В затвора няма тайни, така че всички знаеха фактите около моя случай. Но въпреки това не обелвах и дума за диамантите и тъй като всички знаеха какви усилия беше положил Форбс, аз бях смятан за едно от най-точните момчета и въпреки че бях чудак, ме уважаваха.
Но аз все пак избягвах да се забърквам в каквито и да било неудобни положения, а и да се сближавам твърде с останалите затворници. Държах се като добро момче, защото не исках положението ми на «крайно опасен» да продължи повече, отколкото е необходимо. Щеше да дойде време за бягство и трябваше да съм освободен от всякакъв допълнителен надзор. Името Риардън не трябваше да бъде запомняно. Естествено, аз не бях единственият, причислен към тази категория. Имаше още поне дузина, но аз странях от всичките.
Поради причината, че съм «крайно опасен», ме назначиха да се грижа за реда и чистотата на зала «С» под контрола на надзирателя на залата, който присъстваше там постоянно. В противен случай друг полицай трябваше да ме придружава до работилницата, вместо да ходя заедно с останалите под командата на шефа затворник. И тъй като нямаха достатъчно персонал, разрешението на въпроса беше много сполучливо. Аз от своя страна не се противопоставих, така че с желание миех пода и чистех масите. Бях готов да правя всичко, за да ги убедя, че съм добро момче.
Хомосексуалистите са неизбежната напаст, която съпровожда затворническия живот. Един педи си падаше по мен и толкова прекали с наглостта си, че единственият начин да го разкарам беше, като му фрасна един — нещо, което не трябваше да правя, защото означаваше черна точка за поведението ми. Надзирателят на площадката Смийтън ме измъкна от това затруднение. Беше видял какво става и с няколко цветисти обиди и заплахи го отказа от намерението му, за което, разбира се, му бях благодарен.
Смийтън беше като повечето служители в затвора. Намеси се не защото особено държеше да ме предпази, а просто за да поддържа спокойствието. Надзирателите се отнасяха към нас с пълно безразличие, за тях бяхме просто част от работата. За дългите години, прекарани в затвора, бяха научили едно правило: «Предотврати неприятността, преди да е станала, поддържай огъня тих, не позволявай никакви размирици.» Беше наистина ефективно правило.
Така че продължавах да внимавам за себе си и да стоя надалеч от неприятностите. Това съвсем не означава, че изобщо не контактувах с останалите, защото, ако привлечех вниманието към себе си с това, че очебийно страня от всички, то психиатърът на затвора със сигурност щеше да насочи малките си светещи очички към моята килия. Така че през времето за почивка и развлечения играех карти, а способностите ми в шаха значително се подобриха.
Имаше и други хора, с които можеше да поприказваш в затвора освен с братята по съдба, и това бяха «неофициалните посетители». Никога не разбрах защо ги наричаха така, та те бяха назначени от директора. Представляваха разнородна тълпа от доброжелатели, които се грижат затворниците да тръгнат по правия път. Някои от тях мислеха, че единственият начин да промениш един престъпник е да му четеш морал с важно изражение, сякаш тези безсъдържателни лигавщини биха могли да измият петната от душата на човек. Но имаше и други, които не бяха толкова отегчителни.
За щастие, тези неща не бяха задължителни и можеше до известна степен да избираш с кого да се занимаваш. Така пренебрегнах двама, преди да открия подходящия за мен човек. Той идваше от време на време и говорехме за всичко. Нито веднъж не се опита да ми напълни главата с глупости или да промени светогледа ми. Той също беше живял в Южна Африка, така че имахме нещо общо. Но тъй като бях «крайно опасен», всички тези разговори се водеха под зоркото око на надзирател. Веднъж се опитах да пробутам едно изречение на африкаанс и моят събеседник отговори на същия език, при което полицаят се намеси и ни спря, а директорът ни смъмри. Но, слава богу, не получих черна точка.
Свещеникът на затвора Кларк също ме посещаваше понякога. Той не беше досадник и с него се разбирахме добре. Основната му дилема беше свързана с неговата религиозност. Трудно му беше да приеме закона «Обичай враговете си», когато самият той служи на едно паство, заключено зад решетки. Тази мисъл според мен много го потискаше.
Но най-готин от цялата група беше Андерсън — служителят, който отговаряше за добруването на затворниците. Той направи много за мен и мисля, че докладите му до директора бяха окуражаващи. Благодарение на него получих радиото, придобивка, за която бях работил доста усърдно. В библиотеката ходех веднъж в седмицата, както беше правилото, и при всяко посещение ме придружаваше надзирател. Затова попитах Андерсън дали не бих могъл да вземам двойно количество книги за две седмици напред, като по този начин намаля задълженията на и без това претрупаните от работа полицаи.
Той схвана мисълта ми и се съгласи. Мисля, че успешно му внуших, че съм на тяхна страна и се опитвам да помогна. Когато предявих желание да имам радио, никой не се възпротиви и скоро след това ми бе дадено разрешение да посещавам образователните курсове в затвора. В крайна сметка, ако пред себе си имаш двадесет години затвор, логично е да ги запълниш.
Избрах да уча английска литература и руски. Малко се колебаех за руския, но накрая всичко се нареди както трябва. Нямах намерение да завършвам нито един от курсовете, ако можех. Просто се опитвах да им внуша, че Риардън се е примирил със съдбата си. Така че се залових за работа с голямо усърдие. Беше хубав параван, а и все пак правех нещо смислено.
Единственият затворник, с когото се сближих по това време, беше Джони Суифт, който излежаваше тригодишна присъда за кражба с взлом. На затворнически жаргон кратките присъди от шест месеца до две години се наричат «сън», тези от две до четири — «клъцване», а по-дългите от четири години — «разтягане». Джони беше пратен зад решетките заради злоупотреби в офиси след края на работното време, така че той излежаваше «клъцване», а аз — «разтягане».
Той по-скоро беше проницателен, отколкото умен. Даде ми много съвети за дребните риби сред надзирателите и за това как да се предпазвам от неприятности. Веднъж, когато ми смениха килията за стотен път и бях в много кисело настроение, той се усмихна:
— Това е наказанието да бъдеш известен. Знам една килия, в която няма никога да те сложат.
— Коя е тя?
— Онази в ъгъла, дето е Снуки.
Снуки беше едно странно, малко човече, което постоянно се хилеше и беше вътре за грабеж.
— И защо да не ме пъхнат там?
Джони се усмихна.
— Много просто — главният канал минава оттам и не е трудно да се измъкнеш, ако покопаеш малко.
— Даа, разбирам — отвърнах замислено, — значи те вярват на твоя крадец Снуки, така ли?
— Крадец ли? — възмути се Джони. — Той е толкова крадец, колкото леля ми Фани. Той сам се набутва тук. Всеки път, когато го освобождават, рони слонски сълзи. След това отива и прави някоя нескопосана кражба, за да го приберат отново.
— На него му харесва тук?
— Ако си израснал като Снуки, и за тебе затворът ще е повече от роден дом — кисело отвърна той. — Но все пак не и за постоянно.
След време Джони ме посъветва:
— Внимавай с кого говориш. Аз не бих вярвал на никого.
— И в теб ли да се съмнявам?
