Той се подсмихна:
— Най-вече в мен, приятел. Казвам ти сериозно, внимавай със Симпсън — той е голям подлец. Ако го видиш да се навърта наоколо, дръж си устата затворена.
Каза ми от кого още да се пазя и наистина се поучудих за някои от тях.
— Тези боклуци са готови да изпортят всекиго, за да се подмажат на директора и да получат поощрение. Но само си губят времето, той е твърде хитър, за да се занимава с тях. Знае какво става тук и без техните доноси.
Джони гледаше философски на престоя в затворите. За него кражбата беше професия, а затворът просто професионален риск.
— Излежал съм две къси присъди и една по-дългичка. Следващата ще е като твоята.
— Това не те ли тревожи?
— Малко — призна си той и като икономист, който обсъжда ефекта на законодателството върху темповете на развитието на промишлеността, започна да анализира ситуацията: — Виновни са онези проклети «доброжелатели». Именно те отмениха смъртното наказание и затова трябваше да го заменят с нещо друго. Като дългите присъди за убийците. Но на тях обикновено не им изнася и искат да се измъкнат. Така започнаха да ги класифицират като «крайно опасни».
Джони оголи зъбите си в усмивка.
— И оттам произлиза нуждата от специални места, в които да ги затварят. Затвори като този не са подходящи — оттук можеш да се измъкнеш с изкривена карфица, — затова се строят специални затвори за тази категория. Но другият проблем е, че като построят такова място, едва ли ще се намерят достатъчно убийци да го запълнят и затова присъдите стават все по-тежки. Точно поради тази причина си се видял натясно, приятел.
— Но защо тогава ме доведоха да излежавам присъдата си тук, щом не е сигурно?
— Защото специалните затвори още не са готови. Ще трябва да почакаш, докато ги построят на остров Уайт, който бил атакуван някога от Маунтбатън [1]. Докато се усетиш, и вече няма да си тук. А междувременно ви разпределят по малко във всеки затвор, за да могат да ви наблюдават по-лесно.
Огледах залата и казах:
— Ако наистина е толкова лесно да се измъкнеш оттук, ти защо не си опитвал?
Той ме погледна недоверчиво:
— Ти какво мислиш, че съм балък ли? Излежавам кратка присъда, което означава, че след две години ще съм навън, освен ако не ми кипне и не пребия това копеле Хъдзън. Не можеш да си представиш колко ужасно е да си избягал и да знаеш, че всяко проклето ченге в Англия те търси. Не си струва, приятел. Не и когато има такива гадни псета. Имат хеликоптери, радиостанции. Едно такова издирване прилича на военно учение.
Той ме потупа по ръката.
— При теб е по-различно, защото не губиш толкова много. Но аз мога по-лесно да избягам, защото не ме наблюдават през цялото време като теб. Взели са те на мушка, приятел. И ако все пак успееш да се измъкнеш, без организация доникъде няма да стигнеш.
Това прозвуча интересно.
— Организация ли? Каква организация?
— Всичко трябва да е подготвено отвън — каза Джони. — Надявам се, не се каниш да бягаш като балама през мочурища с глутница псета по петите ти и да ядеш сурова ряпа. — Той леко потрепери. — Ах, тези проклети кучета… Определено трябва да имаш организация зад гърба си, за да бъде работата чиста. Как мислиш, че се измъкнаха Уилсън, Бигс и другите?
— Ясно. Та как избягаха?
Той потърка носа си.
— Както ти казах — организация, която планира всичко извън затвора. Но това струва пари и ако искаш да стане нещо, трябва да имаш много. — Той се огледа да види дали има някой наблизо и сниши гласа си: — Чувал ли си за «Бегълците»?
— Бегълци ли? — Поклатих глава в знак на отрицание.
— Никога не съм чувал за тях.
— Ами то е само слух и може да греша, но се говори, че има специална организация за подпомагане на бягството на затворниците с дълги присъди. — Той се усмихна.
— Би могло да се нарече нов вид престъпление. Но все пак трябва да знаеш за тези «пчелички».
Не беше толкова трудно да се схване същността: пчеличките искаха меда — парите.
— Как бих могъл да се свържа с тях?
— Не ти ще ги търсиш, а те теб — отвърна той рязко.
— Те са много добре подбрана групичка и знаят какво правят. Избират внимателно обекта. Чувал съм, че всичко е предвидено при тях — и бягството, и укриването след това са абсолютно сигурни, разбира се, ако платиш исканата сума. Повече от ясно е, че не биха се захванали с такъв като мен, защото не мога да си позволя такова скъпо удоволствие. Но при теб е доста по-различно.
Аз се поколебах, преди да му кажа:
— Джони, всичко това не е в моята област, а и не знам правилата на играта. Бях престоял в Англия по-малко от седмица, когато ме заловиха. Но ако ти подшушнеш на някой, който има връзка с тях, че знаеш човек, който с малко помощ от тяхна страна ще им бъде от полза, ще ти бъда много благодарен. Без да споменаваш имена, разбира се.
— За глупак ли ме мислиш? Разбира се, че няма. — Той ме погледна със съмнение. — Не мога да те обвинявам, приятелче. Двадесет години зад решетките биха ме побъркали. Това, което усложни положението ти и което им подейства като студен душ, беше упоритият ти отказ да признаеш каквото и да било.
Той въздъхна тежко.
— Както ти казах, следващия път, когато се изправя пред съдията, ще ми лепнат нещо по- солидничко. Едно време можех да се надявам на пет или седем години. Но тогава съдът не беше толкова жесток. А сега не знам как ще постъпят. Могат да ми лепнат десет, дванадесет, а дори и петнадесет. Не съм сигурен дали бих издържал петнадесет години. Много е потискащо, човек се разстройва тотално, като знае какво безрадостно бъдеще го очаква.
— Може би, когато излезеш оттук, ще е по-добре да се откажеш от предишния си начин на живот.
— Какво друго ми остава? — промълви той унило. — Не съм толкова безочлив, за да постъпвам подло и да увъртам — за това трябва да си доста префърцунен. Твърде стар съм, за да уча тепърва тънкостите на занаята, а и съм твърде мекушав и жалостив, за да си служа с юмруци, когато се наложи. Не, приятелче, обречен съм да бъда тук.
— Можеш да започнеш честен живот — предложих аз.
Той ме погледна невярващо.
— Това е за селяците. Представяш ли си ме да работя кротичко в гаража на ъгъла и вечер да се прибирам капнал с изцапани ръце. Не че нарочно ще направя някой гаф, разбираш ли? Аз не съм Снуки. Но знам, че така ми е писано и ще трябва да го приема.
Джони се взираше невиждащо в стената, сякаш се потапяше в едно черно бъдеще.
— А и «Бегълците» не биха си мръднали пръста за мен — каза той меко, — нямам парите, никога не съм ги имал.
Доколкото разбирах, нямаше голяма разлика между Джони и Снуки — и двамата ги очакваше един и същ край.
II
Така се нижеха месеците.
