Продължавах да мия пода и да бърша масите в зала «С» с постоянно старание. Беше като да чистя авгиевите обори заради прасетата, които живеят там. Що се отнася до това, имах няколко спречквания, но нито едно не ми донесе черна точка.
Форбс се опита да ме понатисне за диамантите на няколко пъти, но като видя, че всичките му опити са безуспешни, се отказа. Предполагам, че съм бил обявен за непоправим.
Маскъл също идва да ме посети няколко пъти. Първия път ме запита дали искам да обжалвам присъдата си и аз го попитах:
— Има ли някакъв смисъл?
— Това е просто формалност. Спомнете си как съдията каза на Ролинс, че не би могъл да си представи по-лош изход на делото. Това беше грешка от негова страна и може да се използва като повод за жалба за това, че той един вид е оказал морален натиск на съдебните заседатели. От друга страна, вашето нежелание да разкриете къде е липсващото състояние, е във ваш ущърб.
Усмихнах му се.
— Мистър Маскъл, при положение, че не знам нищо за диамантите, аз не бих могъл да кажа това, което се очаква, нали?
Така че в крайна сметка не предявихме никаква жалба.
Следващия път, когато дойде, го видях в кабинета на директора, който каза:
— Адвокатът ви иска да подпишете пълномощното.
Маскъл се обади с мек глас:
— Мистър Риардън има известни авоари в южноафриканска банка, които са били ликвидирани и прехвърлени в Англия. Логично е да има пълномощник, който да се грижи за тези неща, тъй като той самият поне в момента няма тази възможност.
— За колко става въпрос? — попита директорът.
— Малко повече от четиристотин лири стерлинги — отвърна Маскъл. — Едно сигурно вложение за двадесет години ще ги превърне в повече от хиляда лири — нещо, за което мистър Риардън ще бъде доволен, надявам се. — Той извади някакъв документ. — Имам съгласието на министъра на вътрешните работи.
— Много добре — промърмори директорът, а аз подписах пълномощното. Някой трябваше да плати радиото — не ги раздават просто така. Хареса ми, че не бях забравен напълно, и топло благодарих на Маскъл.
И така дойде времето, когато трябваше да откъсна триста и шестдесетия ден от календара — оставаха ми само деветнадесет години. Не бях чувал нищо от Джони за така наречените «Бегълци» и започнах да се отчайвам.
Все още спадах към категория «крайно опасен» и понасях всички придружаващи я неприятности. Вече бях свикнал да спя на светната лампа и реакцията да оставям дрехите си навън вечер беше станала автоматична — точно преди Смийтън да заключи за през нощта. Сменяха килията ми често и аз си записвах, като се опитвах да установя някаква закономерност, но доколкото можех да схвана, тези смени бяха хаотични както по отношение на времето, така и за новите килии, в които ме слагаха. Мисля, че всичко се решаваше в последния момент, като теглеха номерца от шапка или нещо такова. Затова не можех да предвидя нито един техен ход.
Някъде по това време срещнах Слейд. Той беше нов и попадаше за първи път в затвора с присъда от четиридесет години, обаче не ми се вярва шпионажът да бе първото му престъпление. Разбира се, бях чувал за него — новините гърмяха от процеса на Слейд. Тъй като всички по-важни коментари и разпити бяха правени при закрити врати, никой не знаеше точно каква е аферата, но след Блейк [2] той беше най-ценният улов.
Той беше блед човек и изглеждаше така, сякаш преди време е бил по-едър, но след това се е смалил, затова кожата му беше съсухрена, набръчкана и изглеждаше като опърлена. Движеше се с две патерици и по-късно научих, че бил прострелян в бедрата и преди процеса прекарал осем месеца в болница. Животът на шпионите е много интересен — дори твърде интересен понякога.
На процеса станало ясно, че всъщност бил руснак, но никога не би ти хрумнало, ако говориш с него, защото английският му беше прекрасен, въпреки че не беше посещавал британските държавни училища. Четиридесет и две годишната му присъда трябваше да го направи любимец на затвора, но не стана точно така. Колкото и да беше изненадващо, най-онеправданият затворник можеше да бъде патриот и може да се каже, че не се държаха твърде приятелски с него.
Това, че не беше англичанин, ни най-малко не ме притесняваше. Той се оказа страшно интересен събеседник, възпитан и ерудиран, и когато го помолих да ми помага по руски, на часа се съгласи. Когато го попитах, той ме погледна приветливо и каза:
— Разбира се, че говоря руски. Би било странно, ако беше обратното — при тези обстоятелства. — И една слаба усмивка заигра на устните му.
След пристигането на Слейд руският ми се подобри значително.
Присъдата на Джони изтичаше и той бе преместен в общежитията, за да работи извън затвора и както казват нашите «собственици», да може да се приспособи постепенно към тежките условия на външния свят. Това беше част от процеса за възстановяване. Не мислех, че тази промяна ще донесе нещо ново на Джони Суифт.
Но това означаваше, че няма да го виждам толкова често. Понякога си разменяхме някоя и друга дума в двора, където спортувахме, но това не беше достатъчно. Търсех някой друг, който да ме осведомява или пък да има връзка с организацията за бягство. Ако въобще съществуваше такава. Всеки момент можех да бъда преместен без предупреждение в друг затвор — по всяка вероятност строго охраняван, — а това въобще не съответстваше на плановете ми.
Бяха изминали петнадесет месеца до деня, в който най-сетне се случи нещо. Както си седях и дишах прекрасния напоен със смог въздух на двора, видях Джони Суифт да ми прави знаци, че иска да говори с мен. Приближих се и хванах топката, която ми подхвърли, уж случайно. Подриблирах известно време и му я върнах.
— Все още ли искаш да се измъкнеш оттук? — попита той и ритна топката безцелно нанякъде.
Почувствах как стомахът ми се сви.
— Предложение ли имаш?
— Свързаха се с мен. Ако все още имаш интерес, нещата биха могли да се развият.
— Не само че съм заинтересован, ами горя от желание. Стига ми толкова.
— Петнадесет месеца! — изсумтя презрително той. — Това е нищо. Но което е по-важно — имаш ли парите?
— Колко искат?
— Пет хиляди за начало. Трябва да са налице още преди да започне каквото и да било, още преди да са помислили да те измъкнат.
— Боже мой, та това са много пари.
— Казаха да ти предам, че тези пет хиляди лири са за разходите и няма да направят никаква отстъпка. А действителната цена е много по-висока.
— Колко?
— Не знам. Това е всичко, което ми казаха. Искат да знаят кога можеш да дадеш петте хилядарки.
— Сега не мога да ги получа. Имам влог в една южноафриканска банка, за който никой не знае. — Огледах се наоколо. Хъдзън беше в другия край и се приближаваше бавно. — Бих искал чек-формуляр от «Стандарт банк» в Йоханесбург. Намира се на «Хоспитъл Хил Бранч». Запомни ли?
Джони повтори бавно името и кимна:
— Ясно.
— Ще го подпиша, а те ще го осребрят, но това трябва да стане в Южна Африка. Няма да е толкова трудно.
— Ще отнеме време, приятел.
Аз се изсмях горчиво.
— Имам деветнадесет години пред себе си. Но все пак им кажи да побързат. Страхувам се да не ме
