Приближих се до Косгроув и започнахме да се движим из двора. Той каза:
— Ще ти кажа къде точно ще дойде камионът — ще минем оттам. След това ще те заведа до мястото, където трябва да чакаш. Ще стоиш там и с едното око ще ме наблюдаваш, а с другото ще гледаш стената, но не така, сякаш очакваш нещо да се случи.
— Не съм толкова глупав.
Той изсумтя:
— Може и така да е. Ето, приближаваме мястото. Виждаш ли тебеширения знак?
— Да — отвърнах аз и за малко да се изсмея. На стената имаше грубо надраскан мъжки полов член, каквито обикновено могат да се видят в обществените тоалетни.
Но Кози не се смееше.
— Ето тук ще дойде камионът. А сега да продължим по-нататък.
Продължихме да вървим и след малко и двамата се обърнахме едновременно, като учители, които следят за реда в училищен двор.
— Ще трябва да скочиш, за да се хванеш. На платформата ще има човек, който ще ти помогне.
— Да скоча? Ами Слейд?
— Първо ще го повдигнеш, от платформата ще висят въжета. Веднъж да се хване за тях и всичко е наред. Той има силни ръце.
Видях как Слейд гледа топката с явен интерес и казах:
— Той ще остави патериците, нали?
— Това е ясно — отвърна Косгроув нетърпеливо. Ние се върнахме до отсрещната стена. Там стоеше Слейд, облегнат близо до тебеширения знак, и не трябваше да направи повече от две крачки, когато започнеше акцията.
— А сега стой тук и чакай. — Той погледна нещо в ръката си и видях, че беше малък дамски часовник. — Остават около двадесет минути.
Той прибра часовника.
— Откъде го взе?
— Няма значение — отвърна той с кисела физиономия, — след двадесет минути вече няма да го има. Когато офейкате, надзирателите ще побеснеят и ще обърнат всичко с краката нагоре, но така или иначе няма да открият никакъв часовник.
Облегнах се на стената и погледнах знака отсреща. Зад стените на затвора се чуваше автомобилното движение, но не твърде силно, защото беше събота следобед.
— След малко те оставям и чуй добре какво ще направиш. В три без две в онзи ъгъл ще стане сбиване — ще бъде голяма дандания. В момента, в който чуеш нещо, тръгни, но бавно, запомни това. Ще вървиш към отсрещната стена със знака и, за бога, недей да тичаш. Слейд ще те види, че идваш, и ще се приготви.
— Можех и сам да говоря с него.
— Твърде опасно е. А засега не трябва да се изненадваш и да обръщаш внимание на това, което става наоколо независимо какво е то. Трябва да се съсредоточиш върху задачата си и да стигнеш до стената със знака. Като се добереш, платформата ще е вече там. Повдигаш Слейд на раменете си, след което самият ти скачаш. Няма да е толкова трудно.
— Всичко ще бъде наред, Кози.
— Окей, успех, Риардън! — Той изкриви устните си в нещо като усмивка. — Обстоятелствата са такива, че няма да си стиснем ръцете. А сега тръгвам. Докато стане време, ще говоря с Пади Колхун. — Той извади часовника. — Остават точно петнадесет минути.
— Почакай малко. Ами телевизионните камери около затвора?
— За всичко е помислено — обясни той търпеливо. — Довиждане, Риардън.
Той тръгна да прекосява двора, а аз останах облегнат на стената. Ръцете ми се потяха, устата ми пресъхна, като погледнах бодливата тел над стените на затвора. Господ да ми е на помощ, ако се наденех на това. Избърсах дланите си в панталона и се отпуснах на петите си.
Слейд стоеше на отсрещната стена до тебеширения знак и също беше сам. Явно всички бяха предупредени да не се доближават до нас. Сигурно не знаеха защо, но се бяха подчинили, особено ако са били предупредени от по-яките момчета. Злополуки можеха да се организират и в затвора — не беше трудно да си счупиш ръката или дори нещо по-лошо.
Косгроув говореше с Пади и явно си прекарваха много весело. Надявах се, че не се смеят на мен. Бях взел цялата история за чиста монета, но ако този Кози се опитваше да ме преметне и си правеше лоша шега, кълна се, щях да го убия. Затворът щеше да е малък за нас. Но когато погледнах към Слейд, нещо ми подсказа, че всичко беше истина. Имаше четирима надзиратели в двора, които се разхождаха напред-назад с безизразни физиономии. Знаех, че други двама гледат от наблюдателниците отгоре. Оттам те можеха идеално да видят какво става на улицата. Господи, те сто процента щяха да вдигнат тревога, когато видят камиона с високата платформа да спира до стената. Не са чак толкова тъпи да не загреят какво става.
Минутите течаха. Започнах да губя представа за времето. Петнадесет минути ли бяха минали или само пет? Отново почувствах, че ръцете ми се изпотиха, и ги изтрих. Ако щях да се катеря по въжетата, трябваше да бъдат сухи.
Отново погледнах към Косгроув, който беше наклонил главата си към Пади и го слушаше. Видях как хвърли кос поглед към мен, преди да избухне в смях, и как удари Пади по гърба.
Не го видях да ми дава знак, но изведнъж от другия край на двора се вдигна врява, което значеше, че това ще да е бил сигналът. Отлепих се от стената и като хипнотизиран от белия знак на стената тръгнах бавно натам. Слейд се оттласна от стената и пристъпи напред, накуцвайки, като още държеше патериците.
Всички наоколо се бяха насочили към мястото на случката и шумът беше станал невъобразим. Някои дори бягаха в тази посока, надзирателите също се приближаваха. Погледнах надясно и видях Хъдзън, старшия, който като че ли изникна от земята. Той не тичаше, но вървеше доста бързо точно срещу мен. Но тогава се случи нещо поразително. Чу се рязко изгърмяване, нещо като лека експлозия и дворът се изпълни с гъст, бял дим. Продължих да вървя, но Хъдзън се обърна и ме изгледа. Чуха се още експлозии и димът се сгъсти. Този, който действаше зад стената, беше много щедър на бомбички.
Хъдзън вече стоеше зад мен и чух неистовия му вик:
— Бягство! Бягство! Задействайте алармата!
Той наду свирката си като обезумял, но аз продължих да вървя към Слейд. Чертите на лицето му бяха изопнати от напрежението и когато се доближих, той тревожно изрече:
— Къде, по дяволите, са тези проклети въжета?
Погледнах нагоре и ги видях да се спускат през валмата дим, прилични на главата и врата на праисторическо чудовище с лигави бурени между челюстите. Когато се спуснаха надолу, видях, че бурените всъщност бяха четири снадени въжета, които бяха провесени на платформата, на която, о, господи, стоеше мъж, който говореше по някакъв радиотелефон. Аз се наведох.
— Хайде, Слейд, качвай се!
Той пусна патериците и аз го повдигнах. Той се вкопчи в едно от въжетата, което висеше по-наблизо. Не беше от най-леките и затова ми беше трудно да го задържа. Когато той започна да се набира по въжето, бях благодарен.
Мъжът на платформата ни гледаше отгоре и щом видя, че Слейд се изкачва, заговори в микрофона и платформата започна да се издига. Единственият проблем беше в това, че аз оставах долу. Направих скок, за който бяха необходими нечовешки усилия, и сграбчих долната част на въжето, по което се катереше Слейд. Той напредваше бързо, но краката му висяха отпуснати и върховете на обувките му докосваха челюстта ми. Почувствах, че ми прилошава, и за малко да изпусна въжето, но в последния момент се овладях и с всички сили се вкопчих в него.
В този миг някой сграбчи глезена ми и когато погледнах надолу, видях, че е Хъдзън, чието лице беше изкривено от усилията. Ръцете му бяха като железни клещи, затова го изритах с всичка сила в лицето със свободния крак — номер, който току-що бях научил от Слейд. Хъдзън ме пусна и се просна на земята, която изглеждаше да е доста далече. Продължих да се катеря. Чувствах, че костите ми пукат. Най-накрая успях да се хвана за ръба на платформата.
