— Съжалявам.
— Бил си в Австралия. Преди няколко години си се забъркал в някаква история в Сидни, така че те направихме австралиец. Хората в Англия не правят разлика между южноафрикански и австралийски акцент и номерът ще мине. Това тук е паспортът ти.
Взех го и го отворих. Вътре имаше моя снимка, само че с руса коса.
Тя извади някакъв портфейл и ми го показа, за да го разгледам.
— Точно в стила на Крукшенк. Виж го добре, за да знаеш какво има вътре.
Така и направих и останах много изненадан. Групичката наистина си я биваше; неслучайно Кози каза, че им трябвало време. Сред документите имаше членски карти за клубове в Сидни, една австралийска двудоларова банкнота сред английската валута, австралийско разрешително за шофиране й същото, но международно, една дузина визитни картички с адреса и работата ми — оказа се, че съм генерален директор на фирма за внос на машини за оборудване на офиси. Наистина добре свършена работа.
Извадих една фотография с оръфани краища.
— Какво е това?
— Имаш жена и деца — отвърна тя спокойно.
Разглеждах я отблизо на оскъдната светлина и о, господи, тя беше права! Наистина на снимката бях аз — с руса коса, обгърнал с ръка кръста на една брюнетка и няколко деца отпред. Хубава лъжлива фотографийка.
Пъхнах я обратно в портфейла, но в джоба си напипах нещо друго. Извадих го и видях, че беше стар билет за театър отпреди два месеца — естествено в Сидни. По всяка вероятност бях гледал «Цигулар на покрива».
Сложих го обратно и с удивление възкликнах:
— Много добре! Наистина невероятно.
Оставих портфейла и започнах да обличам ризата. Тъкмо щях да си сложа копчетата, когато тя каза:
— Мистър Крукшенк, както вече казах, това е вашата осигуровка.
Аз се заковах.
— Е?
— Хванете го, момчета — нареди тя остро и аз бях сграбчен изотзад. Ръцете ми бяха като клещи.
— Какво, по дяволите…
— Мистър Крукшенк — тя произнесе името много ясно, — това е нашата осигуровка. — Когато извади ръката си иззад гърба, видях, че държи спринцовка за подкожна инжекция, която нагласи с професионална вещина. С едно движение тя запретна ръкава ми. — Ще ви спестим някои неприятности — каза тя и заби иглата в ръката ми.
По дяволите, нищо не можех да направя. Просто стоях безпомощно и гледах лицето й, което се отпускаше. И нищо повече не си спомням.
II
Събудих се с чувството, че съм спал много дълго време. Не знаех защо е така, но сякаш сто години бяха минали, откакто си легнах в килията, където ме бяха преместили за пореден път. Разбира се, не се чувствах като да съм се събудил от обикновен нощен сън. В края на краищата бях свикнал да спя на запалена лампа.
А и имах махмурлук!
Нямам нищо против това, когато има причина. Правиш си кефа и след това си плащаш за удоволствието. Но съм твърдо против да има последствия без удоволствие. Не бях близвал алкохол от осемнадесет месеца и този необясним махмурлук беше нещо отвратително.
Лежах в леглото със затворени очи, чиито клепачи можех да повдигна само с неимоверни усилия на волята. Главата ми беше като нажежено желязо и пулсираше, сякаш някой с всички сили я удря с огромен чук. Имах и онова познато чувство на неутолима жажда, която един приятел така неелегантно използва преди време. В устата ми имаше вкус като от бандажа на борец. От вътрешната му страна.
Обърнах се бавно и неволно изохках, тъй като ковачът в главата ми нанесе извънредно силен удар. След това отворих очи и се загледах безцелно в тавана. С усилие успях да се съсредоточа върху изящната форма на позлатения корниз, като внимавах да не движа твърде бързо очите, защото имаше опасност очните ми ябълки да изскочат.
— Чудна работа. Каква хубава килия са ми дали този път. — Неохотно се надигнах на лакът точно навреме, за да видя как някой напуска стаята. Вратата се затвори с тихо щракване и се чу превъртането на ключа. Този звук ми бе доста по-познат, отколкото самата килия.
Гледах неразбиращо сиво-сините стени и позлатената ламперия в стил рококо, тоалетната масичка, която беше досущ като тази на Доли Партън, и удобното кресло в единия ъгъл върху мекия дебел килим. В този миг ме озари прозрение. Господи, успях! Измъкнах се от затвора.
Погледнах се и видях, че бях облечен в копринена пижама, а последния път, когато съзрях такава, беше на дъното на някакъв куфар в микробуса.
Микробус ли?
Бавно и мъчително си припомнях всичко. Неистовото катерене по въжето, издигането над бодливата тел, скока в камиона, след това в микробуса и във фургона.
Фургонът! Точно така. Имаше някаква блондинка, която ми боядиса косата и ми даде едно портмоне. Казвах се Крукшенк и бях австралиец — така каза тя. А след това тази кучка ме упои. С другата си ръка опипах мястото, което беше още болезнено. Но защо, за бога, го беше направила?
Отметнах завивките и седнах, като провесих краката си надолу. Изправих се и почувствах, че ми прилошава. Олюлявайки се, се дотътрих до най-близката врата, която се поддаде на залитането ми и внезапно се озовах в банята. Олюлях се на краката си и когато стигнах до тоалетната чиния, усетих, че ми се гади ужасно, но нищо не излезе освен тънка струйка кафеникава слуз. Почувствах се малко по-добре. Опитах се да стъпя здраво на краката си и със залитане се добрах до мивката, за която се вкопчих здраво. Загледах се втренчено в непознатото лице в огледалото.
Тя беше права, помислих си аз, тази брада проваля всичко. Русата коса и черната брада са абсолютно несъвместими, а и картинката се допълва прекрасно от очите, които бяха като прогорени дупки в одеяло. Потрих отново ръката си, неволно повдигнах ръкава и видях пет червени точици.
Пет! Колко ли време съм бил в безсъзнание? Потрих брадата си, която порядъчно беше набола. Беше на около тридесет и шест часа, а може и повече. Освен ако не ме бяха бръснали през времето, когато съм «спял», което между другото беше много вероятно.
Пуснах студената вода и наточих малко в умивалника, след това обилно наплисках лицето си, като напръсках наоколо. Имаше чиста кърпа и докато се триех, ми стана по-добре, но това чувство бързо се изпари, когато погледнах към прозорчето на банята. От вътрешната страна имаше дебели стоманени решетки и въпреки че стъклото беше матирано, ясно различих същите и от външната страна.
Тук беше доста по-приятно от затвора, но на всеки прозорец положително имаше решетки.
Пуснах кърпата на пода и се върнах в спалнята. Там прозорците също имаха такива приспособления отвътре и отвън, но стъклото беше прозрачно. Когато погледнах навън, видях двор и сгради наоколо. Всичко беше застинало освен един кос, който търсеше червеи по грижливо окосената морава.
Около пет минути стоях и гледах, но нищо не се случи, затова насочих вниманието си към спалнята. На тоалетката до прозореца лежаха тоалетните принадлежности и самобръсначката, която ми беше дала блондинката. Взех четката за коса и се сресах. Бръсненето можеше да почака. Погледнах се в огледалото и се оплезих на непознатия срещу мен. Той направи същото и като видях обложения език, бързо го прибрах.
Целият изтръпнах, като погледнах през рамото си. Обърнах се с лице към стаята. Имаше две легла — това, в което бях лежал, беше с измачкани чаршафи, но и в другото имаше човек. Приближих се и като
