— Не, не сте — отвърнах дружелюбно, — опитвате се да минете метър. Чаят ви ще изстине.
Той отново седна.
— Бихме предпочели да се разплатим възможно най-скоро. След като това стане, можете да преминете към следващия стадий от вашето пътуване.
— Закъде?
— Оставете това на нас. Уверявам ви, че ще бъде извън Обединеното кралство.
Като чух това, сбърчих вежди.
— Не мога да поема този риск. Искам по-сигурна гаранция. Бих желал да знам къде отивам.
Той разпери ръце.
— Съжалявам, мистър Риардън, но заради нашата сигурност е изключена възможността да знаете предварително. Трябва да разберете важността на тази подробност. Не можем да поемем никакви рискове да разкрием тайните на нашата организация пред… ъъъ съмнителни обекти.
Аз се поколебах и той каза търпеливо:
— Хайде, мистър Риардън, вие сте умен човек. Трябва да знаете, че репутацията ни се дължи на способността ни да изпълняваме обещанията си. Добросъвестността е част от работата ни и е достатъчен само един недоволен клиент, за да ни стори непоправимо зло. — Той леко почукваше с лъжичката по масата. — Все пак, надявам се, сте уведомен какво ще ви се случи, в случай че не спазите вашето обещание.
И отново страхът се появи — замаскиран, но безпогрешен. Трябваше да спечеля време, затова казах:
— Добре, дайте ми чек от «Цюрихер аусфюбрен ханделсбанк».
Мистър Дебело лице изглеждаше доволен.
— А номерът на сметката?
— Ще го узнаете, когато го напиша на чека. Аз също вземам предпазни мерки. — Направих бърза сметка. — Това прави двеста хиляди швейцарски франка. Ще вземете своя дял, а останалото ще ми прехвърлите във валута за страната, където ще бъда изведен.
Той кимна.
— Мъдър ход. Един здравомислещ човек никога няма да допусне да остане без лесно реализируеми кредити — каза той нравоучително.
Погледнах надолу.
— Само в пижами ли ще я карам?
Той изглеждаше шокиран от забележката ми.
— Разбира се, че не. Извинявам се, че не ви казах по-рано. Дрехите ви са в гардероба.
— Благодаря.
Прекосих стаята и отворих гардероба. Там висеше един официален костюм, а до него — друг, по- спортен и всекидневен. Бельото беше старателно подредено по рафтовете, два чифта идеално лъснати мокасини лежаха на подставката за обувки.
Бързо пребърках куфара на дъното на гардероба, който беше също толкова празен — като бюфета на мама Хабърд. Обърнах се към Дебелото лице:
— Няма паспорт, нито портфейлът е тук. Нямам самоличност.
— Показахме ви всичко това, за да ви уверим в своите добри намерения, мистър Риардън. Или може би да ви наречем мистър Крукшенк? Искахме да се уверите доколко задълбочено е подходено, за да е сигурен успешният изход на това начинание. Но точно сега нямате нужда от тези документи. Ще ви бъдат върнати преди началото на следващото пътешествие. — Той размаха пръст към мен поучително. — Девизът ни е сигурност, мистър Риардън.
Това ми беше пределно ясно. Групичката преценяваше и най-малките рискове.
Дебелото лице каза:
— Ако искате нещо, всичко, което трябва да направите, е да натиснете това копче — ето така. — Той почака, като гледаше към вратата, докато мъжът в бяло пристигна, преди да бяха изминали и две минути. — Таафе ще се грижи за вас, мистър Риардън. Нали, Таафе?
Бялото сако кимна, но не каза нищо.
— А сега трябва да вървя — вметна Дебелото лице със съжаление, сякаш най-голямото му желание беше да остане тук да си бъбрим. — Трябва да се заемем с нашата работа. — Той ме погледна отблизо. — Съветвам ви да се обръснете, изглеждате доста нецивилизовано така. Ще предложа на Таафе да почисти стаята ви, докато се бръснете. — Той кимна и излезе.
Погледнах Таафе с любопитство. Той се беше заел да прибира съдовете и единственото, което виждах, беше широкият му гръб. Беше едър мъж с лице, очукано като на не твърде добър професионален боксьор, казвам не твърде добър, защото майсторите никога не ги удрят така. След малко просто вдигнах рамене и влязох в банята. Идеята беше добра, без значение кой я бе дал.
Напълних ваната с топла вода, потопих се и се отдадох на размисъл. Момчетата наистина си разбираха от работата — нямаше никакво съмнение. Ако им дадях парите, несъмнено щяха да ме пуснат и да ме изпратят в някоя държава с паспорта, макар и фалшив, и достатъчно пари, за да се оправя. Разбира се, обратният вариант съвсем не беше привлекателен — ако не намерех парите, които искаха, то тогава сигурно щях да се озова в някоя студена дупка в ненаселено място и в далечното бъдеще костите ми щяха да озадачат някой местен полицай.
Тръснах глава. Не — те са твърде точни, за да допуснат такава грешка. Нямаше да позволят костите ми да бъдат открити. Сигурно щяха да ме зазидат в някой бетонен блок и да ме хвърлят в най-дълбоката част на морето. Щеше да бъде много милостиво от тяхна страна, ако ме убиеха, преди да налеят бетона.
Потреперих въпреки горещата вода. Помислих си за «Цюрихер аусфюбрен ханделсбанк» и за онова безчувствено копеле Макинтош. По-добре щеше да бъде, ако започнех да мисля как да се измъкна от този луксозен затвор.
Тази мисъл ми подсказва друг въпрос — къде, по дяволите, бях. Дебелото лице беше мълчал като риба, когато го попитах за това, но въпреки всичко може и да се е изпуснал. Помислих си за Таафе. Това въобще не беше английско име — не можех ли вече да съм извън Англия? Не беше много умно от страна на Дебелото лице да се изпуска така.
Като се чудех, в главата ми се появи една песничка:
Бях я научил от майка си, когато бях малък. Освен че не беше твърде ласкава за уелсците, не означаваше ли и нещо друго? Че все още съм в Обединеното кралство? Въздъхнах и разплисках водата. Времето щеше да покаже. Но време нямах достатъчно.
5.
I
Грижеха се за нас, както международен хотел обслужва двойка гръцки корабни магнати. Нищо не
