— Досега мислех за вас като за мистър Фетфейс [7].
Това мое откровение го раздразни и сякаш го обиди.
— Е, все пак трябва да ви наричам някак си, нали? — разумно обясних аз. — Да не би да очаквате да ви подсвирквам или да подвиквам «ей, ти»?
Но в крайна сметка тази атака ми отне партньора за шах.
Чекът от цюрихската банка пристигна след седмица. Със Слейд бяхме прекарали достатъчно време заедно, за да започнем да си лазим по нервите. Помислих си за банковата ми сметка в Швейцария, за Макинтош и за нищожните шансове да се измъкна оттук. За какво мислеше Слейд, не знам, но той също започна да става много неспокоен.
Веднъж го изведоха с охрана и когато го попитах какво става, той отвърна загадъчно:
— Говорихме за бизнес — и потъна в мълчание.
Моят ред дойде на следващия ден. Отведоха ме долу в една доста приятна стая, която имаше само един недостатък — завесите бяха спуснати. «Бегълците» бяха прилежни в изпълнението на задачата и дори тук не позволяваха да разбера къде се намирам.
Фетфейс влезе и постави на масата един чек. Отвори капачката на автоматичната си писалка и сложи и нея до него.
— Номера на сметката — каза той кратко.
Седнах, взех писалката и се поколебах. Номерата на сметките са много смешно нещо и тях човек трябва да пази ревниво като кода на сейфа си.
От мен се искаше добре да изиграя ролята си, защото той точно това очакваше. Оставих писалката и казах:
— Виж какво, Фетфейс, ако се опиташ да си играеш с тази сметка, ще съжалиш, че изобщо си се родил. Теглите от сметката само сумата, написана на чека — двеста хиляди швейцарски франка и нито сантим повече. Ако злоупотребите, ще те намеря и ще те пречукам.
— Може да се окаже невъзможно да ме намериш — отвърна той любезно.
— Не бъди толкова сигурен — втренчих се в него. — Проверили сте всичко за мен и знаете досието ми. Известно ти е, че много хора са се опитвали да ме изпързалят. Репутацията ми е на човек, с когото не е разумно да си играеш. — Опитвах се гласът ми да звучи твърдо. — Ще те намеря.
Дори и да беше нервен, той не го показа. Само си пое дълбоко въздух, преди да изрече:
— Ние също се славим с това, че държим на думата си. Никой няма да си позволи да пипне сметката ти.
— Добре — казах грубо, — значи се разбрахме. — Внимателно написах номера — онази дълга поредица от цифри и букви, които бях запомнил по настояване на мисис Смит — и сложих чертички на седмиците, както правят на континента. — Колко време ще отнеме?
Той взе чека и го погледна, след което започна да го размахва във въздуха, за да изсъхне мастилото.
— Една седмица.
Гледах как чекът се вее в ръката му и внезапно изтръпнах. И последната надежда, която имах, си беше отишла.
II
Три дни по-късно отведоха Слейд и той повече не се върна. Липсваше ми. Беше започнал да става досаден, но сега, когато го нямаше, се почувствах самотен и много неспокоен. Въобще не бях очарован от идеята да ни разделят. Бях решил да избягаме заедно.
Дебелото лице не можеше да ме понася и престана да ме посещава. Така прекарвах дългите часове до прозореца; притиснал лице до стъклото между саксиите, гледах двора, обливан в дъжд, а понякога и в слънце. Нямаше какво толкова да се види. Само чакълената алея, която водеше до къщата, и спретнатата морава с косовете.
Но всяка сутрин по едно и също време се случваше нещо странно. Чувах тракането на копита, но не като на кон, а по-леки — като пони. И това бе съпроводено от звучно дрънчене. Понякога шумът спираше за момент и след малко отново продължаваше, придружен от веселото подсвиркване на човек, който е доволен от себе си. След това тракането продължаваше и постепенно заглъхваше.
Само веднъж успях да видя една сянка да пада до входа, въпреки че човекът не се показа.
Един от редките случаи, в които Дебелото лице дойде да ме посети, се опитах да го накарам да ме пусне навън.
— Господи, как бих искал да поспортувам малко. Какво ще кажеш да се поразтъпча в двора?
Той поклати глава.
— Може да пуснеш няколко от вашите горили да ме наблюдават — казах аз, но спрях, защото явно моите предложения не му правеха никакво впечатление. — По-добре да си бях останал в затвора — измърморих, — там поне имаше място за упражнения.
Дебелото лице се засмя.
— И видя какво се случи, докато използваше двора на затвора — избяга! Не, Риардън, ако искаш да се движиш, можеш да правиш упражнения и в стаята.
Аз само вдигнах рамене и си налях още едно питие. Фетфейс ме изгледа презрително.
— Ще съсипеш черния си дроб, Риардън. Трябва да правиш упражнения дори само за да компенсираш пиянството си.
— К’во друго да правя, ако не пия — отвърнах намусено и гаврътнах чашата.
Бях доволен, че се е хванал на въдицата, въпреки че ми струваше много усилия да продължавам да пия. Ако съдеше по празните бутилки, Фетфейс би стигнал до извода, че на ден изпивам по бутилка и половина. А когато той беше в стаята, трябваше да се наливам яко, за да поддържам илюзията. Тогава, когато говорехме за това, бях изпил четвърт бутилка в негово присъствие за по-малко от час. Наистина много мога да нося, но главата ми започна да се върти.
— Какво има? Започваш да ставаш раздразнителен ли? — попита той тъжно. — Може би в тази банкова сметка няма нищо, а? — Той опъна краката си и ме погледна замислено. — Знаем, че са те предали, Риардън. А и се говори, че твоят партньор те е изпортил. Ти отричаш, но никак няма да ти е весело, ако се окаже, че твоят приятел е гушнал всичките пари и те е пратил за зелен хайвер. Доста се усъмних в теб, докато слушах доклада на Косгроув.
— Ще си получите парите. С моя човек всичко е наред.
— Искрено се надявам да е така. Заради теб самия.
Но Фетфейс беше прав — започвах да се изнервям. Крещях на Таафе, когато носеше храната. Но той въобще не реагираше. Просто стоеше и ме гледаше с бебешко сините си очи, съвсем не на място на това грубо лице, и не казваше нищо, само продължаваше да изпълнява задълженията си, докато аз нервно крачех из стаята и не поглеждах храната.
Така се изнизваха дните. Всяка сутрин чувах тракането на копитата и свиренето и с всеки изминал ден шансовете ми намаляваха.
Най-накрая се случи, каквото трябваше да стане.
Дебелото лице влезе в стаята и каза:
— Е, Риардън, успя да ме изненадаш.
— Така ли?
— Да. Мисля, че се опитваше да ме заблудиш. Осребрихме чека.
— Радвам се да го чуя. Надявам се, в сметката да е имало достатъчно пари.
— Напълно достатъчно. А ти се опитваше да ни баламосаш, нали?
— О, господи! Нали ти казах, че парите ще бъдат там — аз се засмях малко несигурно. — Ти си като оня в Москва, който казал: «Шмюел, ти ми рече, че ще ходиш в Минск, затова аз помислих, че ще отидеш в
