Оставих колата в паркинга на ресторанта и се отправих към езерото, където някакви хора хранеха птиците.
Не видях никой, който да прилича на Люси. Поне никой не носеше бяла гардения. Погледнах езерото, където плаваха няколко лодки, и реших да се върна към ресторанта, където точно отпред на пейка седеше рус мъж, който си вееше с шапката. Носеше гардения.
Приближих се и седнах до него.
— Люси?
Той се обърна и ме изгледа любопитно.
— Люси! — каза той злобно. — От онази руска операция в Швейцария през войната тайните служби са се побъркали с това име. — Той си сложи шапката. — Знам кой сте. Аз съм Макинтош.
— Много ми е приятно — казах учтиво.
Той хвърли подозрителен поглед към езерото.
— Ако бях суперпредпазлив служител на службите за сигурност, сигурно щях да предложа да наемем лодка, за да отидем до средата на езерото и там да говорим спокойно. Но това, разбира се, е пълна глупост. Това, което ще ви предложа, е да обядваме тук. Ще можем да говорим спокойно, разбира се, при положение, че не викаме. Ще се чувстваме сто пъти по-удобно и ще избягна неудобството да се правя на пълен глупак в някаква лодка.
— Съгласен съм. А и не съм закусвал.
Той се надигна да свали гарденията от ревера си и я хвърли в най-близкото кошче за боклук.
— Не мога да разбера защо хората издигат в култ размножителните части на растенията — каза той. — Хайде да вървим.
Намерихме маса отвън в един ъгъл под сянката на някаква лоза. Макинтош се огледа и каза със задоволство:
— Какво хубаво място. Вие, южноафриканците, знаете как да живеете.
— Ако знаете кой съм, би трябвало да ви е ясно, че не съм южноафриканец.
— Разбира се — отговори той и извади един бележник от джоба си. — Нека да погледна. А, да… Оуен Едуард Станард, роден в Хонконг през 1934 година. Образованието си получава в Австралия. — Той изброи няколко училища. — В университета специализира в изучаването на азиатски езици. Нает е от една служба, чието име все още няма да споменавам. Работил в Камбоджа, Виетнам, Малайзия и Индонезия под различни имена. Бил заловен в Индонезия по време на политически размирици и разкрит.
Той погледна нагоре.
— Виждам, че сте имали трудни моменти.
Усмихнах се.
— Няма белези.
И това беше вярно — видими белези нямаше.
— Хъм… — каза той и се върна към тефтера. — Счита се, че вече не сте полезен в Далечния изток, и затова са ви изпратили отново в Южна Африка без определена задача. Това е станало преди седем години. — Той шумно затвори бележника и го прибра в джоба си. — Така е до момента, в който Южна Африка се намира в Британската общност.
— Точно така.
— Нашите господари не са много доверчиви, нали? Изпращат ви тук, където не говорите и не правите нищо, докато не ви извикат, не е ли така? — Той размаха пръст. — Простете ми това повторение на фактите, но аз съм от друг отдел. Всички тези истории с тайните служби ми изглеждат като комични опери и аз искам да видя дали съм на прав път.
— Така е — уверих го аз.
Точно в този момент прекъснахме разговора, тъй като келнерът дойде да вземе поръчката. Поръчах си раци, защото не се случваше често да ме канят на обяд, а Макинтош взе нещо със салата. Поръчахме си и бутилка вино.
Когато сервираха ястията и можехме отново да говорим на спокойствие, Макинтош каза:
— А сега искам да те попитам нещо направо. Известен ли си на полицията тук или на силите за сигурност?
— Не или поне аз не знам да е така. Мисля, че съм чист.
— Значи не си бил осъждан.
— Да.
— Какво ще кажеш за гражданските прегрешения?
Помислих за момент.
— Просто най-обикновени провинения — неправилно паркиране и други такива. А преди години имах пререкание с един човек, който ми дължеше пари. Стигна се до съд.
— Кой спечели?
— Той, по дяволите! — отвърнах аз прочувствено.
Макинтош се усмихна.
— Чел съм досието ти, така че знам повечето от тези неща. Исках да видя реакцията ти. И това, което има значение, е, че си чист пред тукашните власти.
Аз кимнах.
— Да, казано накратко.
— Добре. Защото ще работиш с южноафриканската полиция, а това няма да стане никога, ако знаят, че си английско протеже. Не мога да си ги представя да сътрудничат при такива обстоятелства. — Той се съсредоточи върху едно листо от маруля. — Някога бил ли си в Англия?
— Никога — отвърнах аз и се поколебах. — Би трябвало да знаеш, че съм известен като човек, който има малко антибританско настроение. Доста срещано явление тук е дори английски говорещите да са философи — особено след разпадането на Родезия. При тези обстоятелства мисля, че не е препоръчително да ходя на почивка в Англия.
— Според мен можем да забравим тези неудобства за момент — каза Макинтош. — Упълномощен съм, ако намеря за необходимо, да те наема. А работата, която мисля да свършиш, е в Англия.
Чудна работа. Целия си съзнателен живот на зрял човек бях прекарал в служба на Англия, а никога не бях ходил там.
— Би било хубаво — отвърнах аз.
— Може би няма да си толкова очарован, когато чуеш за какво става дума — строго отсече той и опита от виното. — Много е хубаво — каза с вид на познавач, — макар и малко кисело. Какво знаеш за британската затворническа система?
— Нищо.
— Ще ти дам да прочетеш копие от доклада на Маунтбатън. Ще ти хареса. А сега накратко ще ти разясня за какво става дума. Лорд Маунтбатън открил, че английските затвори са пълни с дупки — като швейцарско сирене. Знаеш ли колко бягства стават на година?
— Не. Имаше нещо във вестниците преди няколко години, но не обърнах особено внимание.
— Повече от петстотин. Ако са по-малко от това, се смята, че годината е добра. Разбира се, повечето от бягствата са неуспешни, но известен брой от хората наистина успяват да се отърват. И тревожното е, че този брой все повече се увеличава.
— Представям си какво е — казах аз. Не можех да разбера накъде бие. Нищо от това, което каза, не ме засягаше.
Макинтош не беше от хората, на които нещо можеше да им убегне. Той ме погледна в очите и тихо каза:
— Пет пари не давам колко убийци, изнасилвачи, сексманиаци или обикновени крадци бягат от затвора. Това е проблем на затворническите власти и на полицията. Моята област е държавната сигурност и доколкото виждам, контролът ми се изплъзва. Министър-председателят е на същото мнение и ми каза да направя нещо.
— О! — промълвих несигурно.
— О! — повтори той с отвращение. — Погледни нещата от друг ъгъл. Затваряме Блейк за четиридесет и две години, не само като наказание, но и за да го държим настрана от руснаците. След пет години той
