офейква и се приземява в Москва, където изпява всичко.
Той мрачно погледна чашата си.
— Да предположим, че Блейк беше успял да избяга, но го хващат след един месец. Полицията щеше да е доволна, също и затворническите управници, но не и аз, по дяволите! Бих искал да знам какво е правил през този месец, с кого е говорил и т.н. Разбираш ли?
Аз кимнах.
— Ако това, което казах, стане, главната причина за задържането му ще е отстранена. Да го затворят след това за още четиридесет години, ще бъде като да затвориш вратата на обора, след като конят е избягал.
— Конят е информацията, която знае Блейк, а не самият човек, нали?
Макинтош кимна отривисто.
— Строи се нов затвор със стопроцентова сигурност против бягства на остров Уайт. Маунтбатън иска да го нарече «Вектис», което показва, че освен всичко друго има и класическо образование. Той наистина е много способен човек. Само погледна скицата на един първокласен затвор и показа колко лесно е да се измъкне човек оттам.
Макинтош ме погледна с очакване, сякаш искаше да кажа нещо, затова изрекох:
— Да се измъкне?
Той се ухили.
— Доволен съм да видя, че си доживял добрите неща, които досието ти казва за теб. — Той посегна към чашата си. — Това вино много ми харесва.
— Хубаво е да знаеш, че си оценен — казах аз и му налях втора чаша.
— Ако прочетеш доклада на Маунтбатън, особено онези части, в които описва новия затвор, ще се зачудиш дали не си попаднал на шедьовър на научната фантастика. Локална телевизионна система, електронна мрежа, която задейства алармата, ако нещо се раздвижи в полето на наблюдение на камерите. Това е чудесна идея за защита, разбира се. За атака са приготвени хеликоптери и специални облекла за парашутисти, за бога! Точно в стила на Джеймс Бонд. Разбираш ли какво имам предвид?
— Да — казах бавно, — организация.
— Точно така. Измислено е ново престъпление, което като всички останали има за цел да извлече някаква печалба. А някой е намерил начин да печели, като измъква хора от затворите. Мисля, че това започна с големия влаков обир. Момчетата получиха тежки присъди — Бигс и Уилсън, — по тридесет години, но те имаха пари да си купят организация. — Той въздъхна. — Понякога се чудя дали съдиите съзнават какво правят. Един убиец може да се отърве с десет години, а когато се посегне на собственост, присъдите са три пъти по-големи. Както и да е, такава организация съществува и нейната цел е да освобождава затворници с дълги присъди при положение, че имат достатъчно пари да платят, и ще се учудиш, ако ти кажа колко са много. И веднъж създадена, и тя, както и всеки друг бизнес, се разраства и този, който е в центъра, си търси клиентела, без да се интересува откъде идват парите.
— Руснаците?
— Кой друг… — каза Макинтош кисело. — Не ме интересува дали влаковите разбойници бягат от затвора и след това живеят като Райли на Ривиерата, но когато стане дума за държавната сигурност, не мога да стоя безучастен. — Той се намръщи. — Ако имах възможност, бих събрал всички хора, които застрашават сигурността, на едно място, в специален затвор, където ще се охраняват от армия, от военна полиция, която ще има правото да убива, ако се наложи. Но главите на нашата страна не мислят така.
С любопитство попитах:
— Къде е моето място във всичко това?
— Не съм свършил още — раздразнено отвърна той. — Министър-председателят искаше да се направи нещо по въпроса, така че се намеси полицията, а също Специалният отдел и контраразузнаването. Но не стигнаха доникъде. Имаше един случай, когато се доближиха до същността — някакъв затворник, върнат обратно, изразил готовност да говори. И познай какво станало с него?
Тъй като съм реалист, казах безизразно:
— Умрял е внезапно.
— Да, беше убит. Но тази банда го измъкна от затвора, за да ни покаже това. Представяш ли си какво безочие! Тази организация е толкова сигурна в себе си, че може да освободи човек от затвора на нейно величество, който съвсем не е желал такова нещо. Ако беше казал, още щеше да е жив. Но те успяха да го измъкнат все пак. Тялото му беше намерено три дни по-късно. Бил прострелян в тила.
— Не видях никакви доклади за това.
— Защото незабавно беше обявено за строго секретно — каза Макинтош малко уморено. — Никой не искаше такова нещо да се разгласява. Има специална точка за това в доклада на Маунтбатън — погледни параграф двеста и шестдесет.
— Но все пак какво е моето място тук?
— Ще стигна и до теб, когато се почувствам готов. Моята работа е държавната сигурност и можеш да си избиеш от главата всякакви глупости за контраразузнаване и авантюристични шпионажи. Работя в друга област — на министерско ниво и съм отговорен и докладвам само на министър-председателя. Тъй като всички се провалиха в това начинание, той ми разясни как стоят нещата и ми възложи задачата и пълната отговорност по изпълнението й, както и пълна свобода за начините на действие, но не и на време. — Той потри челото си. — Разбира се, времето е относително нещо, както обясних на министъра, и той се съгласи. Но да се надяваме, докато аз отговарям за това, да няма бягства на държавни врагове.
Той се огледа и махна на келнера.
— Ще донесете ли кафето? И мисля, че ще пийна един «Вандер Хум». Мисля, че питиетата на страната, която посещаваме, трябва да се опитват. Ще се присъедините ли към мен?
— Аз ще взема «Драмбуйе» — казах сухо.
Той поръча кафето и ликьорите и ме попита с настойчив тон:
— Чувал ли си някога за човек на име Риардън? Джоузеф Риардън?
Замислих се и казах:
— Не.
— Не съм и очаквал. Риардън е, или по-скоро беше, престъпник. И то много способен. Умен, интелигентен и с много заложби — нещо като теб, бих казал.
— Благодаря за комплимента. Той мъртъв ли е?
— Бил е убит преди три месеца в Югозападна Африка. Не е бил замесен в нищо особено — просто най-обикновена автомобилна катастрофа. Богът на автомобилистите еднакво покосява и добрите, и лошите. Смисълът е в това, че никой не знае, че е мъртъв, освен теб, мен и няколко високопоставени южноафрикански ченгета. Когато министърът ми даде тази дяволска задача, някои улеснения ми бяха предложени и аз незабавно започнах да търся човек като Риардън — наскоро починал престъпник, чиято смърт може да се потули. Той можеше да бъде намерен в Канада, Австралия, Нова Зеландия, Щатите и дори в Южна Африка. Фактът е, че това място се оказа Южна Африка. Погледни снимката му.
Обърнах я с лицето надолу, докато келнерът сервираше кафето, и я погледнах, когато останахме сами. Макинтош ме наблюдаваше с одобрение, докато аз внимателно я разглеждах.
Той каза:
— Веднага, след като открих Риардън, започнах да търся някой, който прилича на него и който може да мине за южноафриканец. Тези компютри са една прекрасна малка джунджурийка — изровиха те за двадесет минути.
— Значи ще има разместване. Правил съм го и преди, но е опасно. Много лесно могат да ме разпознаят.
— Не мисля — каза Макинтош уверено. — Първо, ти ще бъдеш в Англия, където Риардън никога не е бил, а дори да беше така, ти няма да пътуваш много там, за да попаднеш на някой негов приятел.
— Какво стана с тялото на Риардън?
— Погребаха го под друго име. Задвижих някои връзки.
— Какъв лош късмет за семейството му. Беше ли женен?
— Не, а родителите му ще се справят и без него.
Погледнах този свободен човек с тънка коса с цвят на пясък и безцветни мигли и си помислих, че е
