вдигна рамене. — Може и да са прави, но това е извън моята област. Затворниците изобщо не ме интересуват, а само тези от типа на Блейк и Лонсдейл. Когато такива хора биват залавяни, или ги изправят до стената и ги застрелват, или ги пъхат в затвор. Но и в двата случая причината, поради която постъпват така с тях, е не заради наказанието или превъзпитанието, а за да им се попречи да разпространят това, което знаят.
Но всички тези обяснения, които даваше Макинтош, не отговаряха на въпроса ми, затова отново попитах:
— И какво от това?
— Хванахме един много важен човек. Това може би е най-големият ни успех досега. Разликата между него и Блейк е като да сравняваш акула и съвсем дребна рибка. И него не трябва да го изпускаме. Говорих с министър-председателя за построяването на специалните затвори за такъв тип престъпления, но той каза, че било противозаконно. И така, Слейд ще отиде в най-обикновен затвор, по всяка вероятност причислен към категория «крайно опасен».
— Слейд — произнесох аз замислено. — Никога не съм чувал за него.
— Той е в болница. Прострелян е в бедрото, когато го залавяли. Щом се оправи, ще има процес и ако го осъдим, както тексасците съдят пияниците, трябва да му лепнат хиляда години. Ще се наложи да го задържим поне за идните двадесет години. След това няма такова значение.
— Двадесет години! Той трябва да знае невероятно много.
Макинтош извърна лицето си към мен, в очите му се четеше отвращение.
— Можеш ли да си представиш, че един руснак, а Слейд е руснак, ще бъде от втора ръка във важен отдел на английското разузнаване, който се занимава с контраразузнаване в Скандинавия? Е, случи се така, че сър Дейвид Тагарт — глупакът, който го тикна зад решетките — мълниеносно се издигна нагоре. Сега той е лорд Тагарт, пер на Англия. — Макинтош изсумтя. — Но той няма да държи речи и да се кандидатира. Ако знаеше какво е най-доброто за него, би си държал устата затворена.
Макинтош премигна с безцветните си мигли и изрече с прочувствен глас, в който се долавяха трагични нотки:
— Човекът, който залови Слейд, беше уволнен от Тагарт, по дяволите, и причината, която беше изтъкната, беше неспособност да изпълнява задълженията си. — Той с такава сила удари лулата си в стеблото на дървото, че си помислих, че ще се счупи. — Аматьори! — извика той с режещ глас. — Тези проклети аматьори, които поддържат малките си незначителни армийки, ме отвращават.
— И каква е моята връзка със Слейд?
— Ще се опитам да ви сложат в един и същи затвор и това ще си бъде чисто престъпване на закона. Но това, което Слейд знае, има силата на динамит, който всеки момент може да избухне, и аз няма да се спра пред нищо, за да държа това копеле там, където му е мястото. — Той се изсмя злорадо и ме потупа по ръката. — Ние не само ще пречупим законите на Англия, Станард, а направо ще ги смажем.
Като проговорих, гласът ми трепереше:
— Сега вече знам защо министърът не би ви послушал.
— О, да — каза Макинтош самодоволно, — това би го направило съучастник в престъплението, а той се чувства твърде много джентълмен, за да си изцапа ръцете. Освен това ще му тежи на съвестта. — Той погледна към небето и замислено рече: — Какви странни птици са това политиците.
— Знаеш ли какво е това дърво?
Той се обърна и го погледна.
— Не, нямам представа.
— Евкалипт. Виждаш ли колко е голямо. Нещастието ми ще бъде пропорционално на размерите му, ако операцията се провали, затова добре го огледай.
IV
Някой би нарекъл Макинтош един вид патриот. В днешно време има много малко отявлени патриоти и на мода беше да се подиграваме с това достойнство. Телевизионните програми се присмиват открито, а за съвременността това е просто една отживелица. При този дефицит на патриоти човек няма много възможности за избор. Разбира се, за обикновения наблюдател Макинтош приличаше на пребоядисан фашист. Неговият бог беше Великобритания, но не тази на зелените поля и добре поддържаните алеи, величествените сгради и забързаните градове. Неговата идея беше за една обединена Британия — могъща и непоклатима. Беше заимствал възгледите си директно от Платон, Макиавели и Кромуел, които, ако се замислите, не се различават изобщо от тези на Мусолини, Хитлер и Сталин.
Но имаше още много неща за същността му, които открих доста по-късно.
Предстоеше ни работа, а времето, с което разполагахме, беше малко. Изучавах условията в южноафриканските затвори с един служител, който временно беше приел ролята на социолог. Той ме посъветва да прочета произведенията на Херман Чарлз Босман, които вече бях чел. Босман, който беше може би най-добрият южноафрикански писател, знаеше всичко, което можеше да се каже за условията в затворите. Беше излежал доста дълга присъда за убийството на мащехата си и това си преживяване в централния затвор в Претория той беше описал цветисто на езика на местните жители. В същия затвор Риардън беше излежал присъдата си.
Изучих с подробности досието му, което беше изровено от «Джон Форстър Скуеър». В него фактите бяха малко, но изобилстваше от догадки и предположения. Риардън беше затварян само веднъж, и то за сравнително незначително престъпление, обаче досието искреше от сензации. Подозираха го буквално във всяко едно престъпно деяние — от кражба с взлом и наркомания до въоръжен грабеж и незаконна търговия със злато. Той беше многостранна личност, изтъкана от нерви и интелигентност. Непредсказуемите и неочаквани ходове в престъпните деяния го бяха предпазвали от неприятности със закона. От него би излязъл добър таен агент.
Засмях се на тази мисъл. Може би Макинтош беше прав, когато каза, че приличал на мен. Не си правех никакви погрешни илюзии нито за себе си, нито за работата си. Тя си беше един мръсен бизнес, в който нямаше никакви принципи и достойнството трябваше да се пази ревниво. Наистина ме биваше в тази област, Риардън също би успял в това поприще, ако се беше намерил някой да го оцени. И тримата бяхме от един дол дренки — Макинтош, Риардън и Станард. Макинтош беше този, който дърпаше конците. От начина, по който хората играеха по свирката му, съдех, че не ме е излъгал, когато ми каза, че министърът му е дал някои привилегии. Това беше контраразузнаване на дипломатическо ниво и се чудех какво толкова, по дяволите, бяхме направили за южноафриканците, та да заслужим тази почит.
Постепенно започнах да се превръщам в Риардън. Смених прическата си и заприличах не на себе си. Акцентът на Рийф таун, който беше чист трансвалски говор, ми създаде много проблеми. След като внимателно бях разгледал фотографиите на Риардън, започнах да се обличам като него и да копирам стойката му. Съжалявам, че нямахме филми с него, за да наблюдавам походката му — тя наистина е важна. Но нямах друг избор и трябваше да рискувам.
Веднъж рекох на Макинтош:
— Казваш, че няма опасност да налетя на някой приятел на Риардън в Англия, защото няма дълго време да съм на свобода. Това е така, но има хиляда пъти по-голяма вероятност да срещна един от тези приятели, докато съм в затвора, отколкото, ако си вървя по «Оксфорд стрийт».
Макинтош се замисли.
— Вярно. Ще направя следното: ще проверя много внимателно дали някой от затвора, където ще бъдеш, е бил в Южна Африка. И ако има такива, ще бъдат преместени. Причините за това няма да бъдат изтъквани, защото е често срещано явление да местят затворниците.
Макинтош ме изгледа безмилостно.
— Как е бащиното ти име?
— Джоузеф Риардън.
