едно безскрупулно и грубо копеле. Чудех се как ще се сработя с него в особената ситуация, която планираше.
— И така, аз съм Риардън. И съм в Англия. След това?
— Не бързай толкова. Въпреки че Риардън беше умен, той загуби, и то само веднъж. Излежавал е присъда в Претория. Било е доста отдавна. Знаеш ли нещо за южноафриканските затвори?
— Нищичко и благодаря на Бога за това.
— По-добре да научиш това-онова. Ще изпратя човек, който да те запознае с условията в затворите и с жаргона — той е най-важното нещо. — Макинтош ми се усмихна накриво. — Би било полезно, ако полежиш един месец да добиеш правилна представа. Мога да го уредя. — Представях си как прехвърля идеята в главата си, как пресмята и преценява. Той поклати глава. — Не, няма да стане. Твърде опасно е.
Радвах се да го чуя. Затворите не ме привличат особено. Макинтош пресуши чашата си и каза:
— Хайде да се махаме оттук. Започнаха да идват много хора, а останалото искам да ти кажа насаме.
Той плати сметката и излязохме от ресторанта. Запътихме се към едно евкалиптово дърво, където можеше да се говори на спокойствие, тъй като в радиус от петдесет ярда нямаше жива душа.
Макинтош извади лула и започна да я пълни.
— Всички, които се опитаха да разбият организацията, се провалиха. Опитаха се отвън и не успяха. Проникнаха отвътре — резултатът беше същият. Организацията има фантастично добра система за сигурност и то е единственото, което знаем. Известна е под името «Бегълците», но това доникъде не води.
Той запали клечка кибрит.
— Станард, това е работа, за която сам трябва да решиш дали ще приемеш или не. Но решението си трябва да ми съобщиш сега. Не мога да ти кажа нищо повече. И без това наговорих достатъчно. Може би трябва да те предупредя, че ако нещата вземат неприятен обрат, смъртта ще е, най-малкото, което може да ти се случи. Не по моя вина във всеки случай. Задачата е коварна и много опасна и най-искрено ще ти кажа, че самият аз никога не бих се заел с нея.
Излегнах се на тревата и се загледах в небето през клоните на листата на евкалипта. Животът ми в Южна Африка беше спокоен и скучен. Преди седем години се намирах в много неизгодна позиция и се бях заклел никога да не правя подобно нещо отново. Предполагам, шефовете ми бяха разбрали това и ми предоставиха спокойствието на Южна Африка — като награда за предишни заслуги. Бог е свидетел, че не съм направил нищо, за да печеля парите, които спокойно си течаха в онази английска сметка, която никога не бях докосвал.
Но времето лекува всичко и напоследък се бях почувствал неспокоен. Исках да се случи нещо — земетресение, каквото и да е, но да разведри еднообразния ми живот тук. И ето че земетресението се яви в лицето на този дребен и незначителен човек Макинтош, който беше на «ти» с кабинета и си шушукаше за сигурност с министър-председателя. Имах смътна идея за това, което той имаше предвид, и то въобще не изглеждаше трудно. Не ме беше страх от някаква банда английски мошеници. Не можеше да са по-опасни от момчетата, срещу които се бях опълчил в Индонезия. Там бях виждал цели градове, пълни с трупове.
Аз се изправих.
— Добре, съгласен съм.
Макинтош ме погледна някак тъжно и нежно ме потупа по ръката.
— Ти си безумец. Но съм щастлив, че точно ти прие. Може би се нуждаем от малко налудничавост за тази работа. Ортодоксалните методи не ни доведоха доникъде.
Той ме посочи с лулата си.
— Тази задача е свръхсекретна. Само трима души знаем — ти, аз и още един човек. Дори самият министър не е осведомен. — Той се захили саркастично. — Опитах се да му кажа, но той не искаше и да знае. Известно му е на какво съм способен и каза, че не иска да си цапа ръцете. Можело да му се наложи да отговаря на въпроси в камарата и не искал да лъже.
— Ами южноафриканската полиция?
— Те не знаят нищо — отвърна Макинтош с равен глас. — Танто за танто. Връщат ни услугата. Могат да започнат да се ровят в миналото ти. Ще можем ли да го понесем?
— Би трябвало. Нали е проектирано от експерти.
Макинтош дръпна леко от лулата и изпусна дима.
— Също така и други са се опитвали да проникнат в тази проклета организация, но те се провалиха. Трябва да започнем оттам. Защо са се провалили? Един от най-обещаващите ходове е да се изпрати затворник с тази цел — човек, който нарочно извършва престъпление, за да могат после «Бегълците» да се свържат с него. По едно време имаше не по-малко от осем такива мъже, които бяха пръснати по затворите на Англия. Но нито един от тях не успя — «Бегълците» не се свързваха с него. Това за какво ти говори?
— За това, че организацията има много добра разузнавателна служба. Обзалагам се, че правят пълно проучване на човека, преди да се свържат с него.
— Точно така. И това означава, че нашата стръв, която е Риардън, трябва да издържи този тест. Не бива да имат никакво съмнение относно произхода и дейността му. Нещо друго?
— Трябва да има импровизация.
— Помисли отново. За какво ти е тази глава? — каза Макинтош презрително. — Престъплението, човече, престъплението? Риардън, или по-скоро ти, ще извърши престъпление в Англия. Ще те хванат — аз ще се погрижа за това — и ще те затворят. Но престъплението трябва да е специално. Такова, в което са замесени много пари, които след това не са открити. «Бегълците» трябва да са убедени, че можеш да платиш солидно за бягството си. И какво предполага това?
— Нищо особено. Няма да е толкова трудно да се организира.
— Да, няма да е трудно — каза Макинтош с някакви странни нотки в гласа. — Виж какво, Станард, това, което ще извършиш, ще бъде едно съвсем истинско престъпление. Разбираш ли? Аз ще го планирам, а ти ще го реализираш. И то няма да е какво да е престъпление, а от значителна величина. Ще откраднем невероятно голямо количество пари от някой безобиден английски гражданин, който ще вдигне врява до Бога. Всичко трябва да е съвсем истинско, защото… — той изговори думите ясно и отчетливо, — няма да рискувам сигурността.
Той се обърна и каза сериозно:
— Ако всичко стане така, както ти описах, ти ще бъдеш осъден и затворен за истинско престъпление и ако нещо се обърка, никой, дори и аз, няма да може да ти помогне. Ако ти лепнат четиринадесет години и «Бегълците» не се свържат с теб, ще гниеш в затвора, докато ти изтече присъдата. И причината за това е, че не мога да изложа на риск сигурността на тази операция. Все още ли искаш да опиташ?
Поех си дълбоко въздух.
— Господи! Та ги искаш твърде много.
— Така трябва да бъде — отвърна той упорито. — Един опитен и трениран човек като теб би трябвало да може да се измъкне от всеки пропаднал английски затвор още на третия ден. Но ти няма да го правиш! Ще си седиш на задника и ще чакаш «Бегълците» да се свържат с теб, независимо колко дълго те ще умуват дали да го направят или не. Ще чакаш, добре ли чу?
Погледнах го в очите, в които гореше фанатичен блясък, и отговорих меко:
— Да, не се притеснявай. Няма да се отметна. Дадох ти думата си.
Той си пое въздух и каза с облекчение:
— Благодаря ти, Станард. Не се притеснявах за теб или поне не твърде много.
— Знаеш ли, питам се нещо. Маунтбатън е изучавал ситуацията в затворите, когато Блейк е избягал, а това е било доста отдавна. Защо е сега това внезапно раздвижване?
Макинтош се протегна и чукна лулата си в дънера на дървото.
— Добър въпрос. Ами виж сега… Първо, Маунтбатън и неговият доклад не са вече на мода. Когато публикуваха доклада, сигурността в затворите бе увеличена и всички социолози и затворнически преобразователи нададоха възмутен вик. Не казвам, че не са прави. Има два начина, по които може да се приема един затвор — като място за наказание или като място за превъзпитание. Внезапно повишената сигурност автоматически изключи второто схващане и наказанието стана основната цел. — Макинтош
