Пинск, а ти ме измами, като отиде в Минск. Не мога да ти вярвам.»
— Много интересна илюстрация — каза Фетфейс сухо.
— Както и да е, парите, които ни трябваха, бяха там.
— Добре, кога тръгвам?
Той махна с ръка.
— Седни. Има нещо, за което трябва да поговорим.
Минах покрай него и отидох до бюфета да си налея едно питие. Този път наистина имах нужда от него. Никога не съм бил абсолютно сигурен в Макинтош. Сипах си и седнах.
— Ще бъда неимоверно щастлив, ако изляза от тази стая.
— Сигурно е така. — Фетфейс ме наблюдаваше мълчаливо дълго време и най-накрая каза: — Има само един проблем, който дори и да изглежда незначителен, може да се превърне в непреодолимо препятствие. Но ако ти разрешиш проблема — нямам предвид само да дадеш задоволително обяснение, — то не виждам пречка да продължим да действаме по плана.
— Не знам, по дяволите, за какво говориш — отвърнах аз с приглушен глас.
Фетфейс повдигна вежди.
— Не знаеш ли? Сигурен съм, че е точно обратното. Помисли си отново.
— Не си играй игрички, Фетфейс! Ако има нещо, направо изплюй камъчето.
— Добре. Но знай, че не играя никакви игри. — Той се наведе напред. — Виж какво, знам, че ти не си Риардън, но заради точността в нашата работа трябва да разбера кой, по дяволите, си.
Почувствах се така, сякаш някакво огромно чудовище ме беше сграбчило и стиснало с всичка сила, но запазих лицето си безизразно.
— Ти да не си луд?
— Много добре знаеш, че не съм.
Поех си дълбоко въздух.
— Не, определено мисля, че си откачил. За какво е всичко това? Да не би да се опитвате да ме преметнете сега, когато получихте парите? — Стиснах юмрук и му се заканих. — На твое място не бих се опитвал, мой човек, много ще си изпатиш.
— Ти си в страшно неизгодна позиция — отвърна Фетфейс спокойно. — Не можеш да заплашваш никого и нищо. И на твое място бих престанал да се правя на невинен. Ти не си Риардън и ние го знаем много добре.
— Бих искал да ми го докажете — отвърнах твърдо.
— Не бъди такъв глупак — вече сме го доказали. — Той се облегна назад. — Надявам се, не мислиш, че ще допуснем човек в плана за освобождаване, без да сме го проучили изцяло. Проверихме всичко за теб в Южна Африка и ти не издържа теста. Няма полиция, която да не може да се подкупи, включително британската и южноафриканската. Ако ти си Риардън, трябва много добре да познаваш «Джон Форстър Скуеър» — посещавал си мястото твърде често.
— Но те не могат да докажат нищо.
— Това е полицейското управление в Йоханесбург, нали? — Той махна с ръка. — Сигурен съм, че познаваш Йоханесбург много добре. Но това не означава, че си Риардън.
— Не сте доказали обратното.
— Имаме приятел в «Джон Форстър Скуеър». Той е проверил документите на Риардън и ни изпрати копие от отпечатъците му. И ето как те хванахме, приятел, защото те изобщо не съвпадат с твоите. И не си мисли, че не сме опитвали безброй пъти, за да се уверим. — Той посочи чашата, която държах. — Имаме достатъчно възможности да вземем отпечатъците ти.
Вгледах се в него продължително.
— Знам как изглежда хартията за отпечатъци в «Джон Форстър Скуеър». Виждал съм я много пъти. Затова донесете вашите, за да видя дали ще съвпаднат с моите.
Той ме погледна с присвити очи.
— Добре — остро отвърна той, — ще направим каквото искаш. Но ще ти кажа нещо — няма да напуснеш тази къща жив, докато не разберем кой всъщност си ти и какво, по дяволите, правиш тук.
— Много добре знаете какво правя тук — казах уморено. — Самите вие ме доведохте. Получихте си парите, затова спазете вашата страна от сделката.
Той се изправи.
— Утре рано сутринта ще дойда пак. Дотогава имаш предостатъчно време да измислиш задоволителна история. — Той натисна копчето за повикване. — И по-добре да кажеш истината.
Чу се щракване, когато отключиха, и той се отдалечи с горда походка.
Седнах и се загледах в кафеникавата течност в чашата пред мен. Фетфейс беше пълен с гениални идеи. Може би беше най-добре да съчиня две истории — истинската и резервна лъжлива. Щеше да бъде трудно. Аз съм добър лъжец, когато трябва, но не ме бива много в разказването на дълги измислени истории.
III
Кога ли започна целият този фарс? Предполагам, някой с логична мисъл би казал «от момента на раждането», но точно там е грешката на логиката — води до глупави изводи. Друг би започнал от Йоханесбург, но само от гледна точка на това кой бях аз и какво представлявах, за да ме изберат. Така че трябва да се върнем още назад. Но все пак мисля, че е най-подходящо да започна с Йоханесбург, този прекалено бързо израсъл гигант, чиито улици са павирани със злато.
Беше ясна слънчева утрин, а в небето нямаше нито един облак, факт, който би могъл да впечатли един англичанин, но не и южноафриканеца, защото повечето от сутрините са такива, а облаците през зимата са толкова рядко явление, колкото да видиш зъб в човката на кокошка. Живеех в «Хилбрау», в апартамент от един грамаден бетонен блок с изглед към града, който в този момент, както обикновено, беше обвит от гъст облак смог. В продължение на двадесет години управниците на града възнамеряват да разработят план за прочистване на града, но още нищо не е направено.
Човек, който е сам или живее като скот, научава триковете на оцеляването. Двадесет минути след като станах, вече бях на улицата. Във фоайето отворих пощенската кутия и взех писмата — три от онези отвратителни пликове с прозрачни прозорчета в горния ъгъл, които сложих в джоба си, без да ги отворя, и писмо от Люси.
Погледнах го с безразличие. Не бях получавал новини от Люси от шест години. Това бяха шест дълги и скучни години и в началото не можех да повярвам. Препрочетох писмото. Беше една набързо надраскана бележка, написана със зелено мастило на скъпа хартия с необрязани краища. Бележката гласеше:
Скъпи,
На кратко посещение в Йоханесбург съм. Не бихме ли могли да се видим, за да си спомним миналите години? Ще те чакам пред ресторанта до езерото на зоологическата градина на обед. Аз се промених, скъпи, наистина. Затова ще нося една бяла гардения. Не бих искала да ме объркаш с някое друго момиче.
Моля те, скъпи, ела. Очаквам с нетърпение да те видя.
Помирисах листа и долових нежния аромат. Люси пак беше започнала със старите си номера. Сложих писмото във вътрешния джоб на сакото си и се върнах в жилището си, за да телефонирам в службата. Забравих какво извинение използвах, но не можах да кажа на шефа, че искам да ми даде свободен ден, за да се видя с една стара приятелка. Взех служебната кола. Можеше спешно да ми потрябва и исках да ми е подръка.
В дванадесет без петнадесет карах по пътя към зоологическата градина. По пожълтялата зимна трева можеха да се видят чернокожи бавачки с деца, а в далечината езерото блестеше под жаркото слънце.
