Слейд се беше проснал на металната повърхност, останал без дъх, а мъжът с радиотелефона се наведе и каза:
— Стойте тук. Всичко ще бъде наред. — И отново заговори в микрофона.
Погледнах надолу и видях бодливата тел да се отдалечава под нас, докато платформата ни пренасяше над стената. След това започнахме да слизаме надолу и мъжът нареди:
— Правете точно това, което ви казвам!
С клатушкане бяхме свалени долу на улицата. Един малък товарен камион спря до нас изневиделица. Човекът свали оградката на каросерията и с лекота скочи в задната част на камиона. Аз го последвах, като с облекчение пуснах въжето. Слейд беше зад мен и когато ме връхлетя, го изпсувах. Но в следващия момент, когато камионът потегли, той рязко залитна в обратна посока. Чу се свистене на гуми и завихме зад първия ъгъл.
Обърнах се назад и видях големия камион с «черешоберачката» тромаво да се отдалечава, като почти беше задръстил улицата. Няколко мъже изскочиха от кабината и побягнаха, но тогава ние завихме зад другия ъгъл и не видях нищо повече.
Слейд лежеше напреко на камиона, а главата му бе клюмнала на една страна. Лицето му беше посивяло и изглеждаше изтощен до краен предел. Спомних си, че неотдавна е бил в болница. Този, който беше с нас, ме сръга с лакът в ребрата.
— Внимавай — каза той остро, — ще те преместим в едно микробусче. Приготви се!
Камионът се движеше бързо. Нямаше много движение в събота по улиците, за да ни попречи. Спряхме внезапно зад един микробус, който стоеше до бордюра.
— Това е. Влизай вътре — бързо!
Скочих от камиона и с главата надолу се хвърлих в микробуса. Някой затвори вратите зад мен. Повдигнах глава и през прозорчето, което ме разделяше от кабината на шофьора, видях двама широкоплещести мъжаги. Забелязах също, че камионът, от който бях слязъл, тръгна, а Слейд беше вътре. Движеше се от дясната ни страна с бясна скорост.
Микробусчето потегли по-спокойно, в границите на позволената скорост, и зави надясно. Чувствах се абсолютно бездиханен. Дробовете ми бяха напрегнати, а сърцето ми биеше така, сякаш щеше да изскочи. Лежах и дишах тежко, а когато се почувствах по-добре, се надигнах и смушках този, който беше до мен.
— Защо ни разделихте?
Той не отговори, затова опитах отново.
— Къде отиваме?
— Млъкни и залегни! — отвърна той, без да се обръща. — Скоро ще разбереш.
Поотпуснах се и продължих да седя на твърдия метален под на микробуса. Доколкото можех да разбера от погледите, които хвърлях през задното стъкло, се движехме по доста сложен маршрут, като спирахме на всички светофари и карахме с нормална скорост, за да не привличаме вниманието.
Микробусът зави по една странична уличка и мина по някаква алея. Надигнах се на лакът и се заоглеждах с любопитство. Видях две големи отворени дървени врати, а вътре имаше огромен камион, чиято товарна рампа беше спусната. Без да се двоуми, шофьорът насочи микробуса право натам, изкачи се по рампата и влезе в големия фургон. Зад нас се спусна нещо, което изцяло покри микробуса, а капакът на големия камион се затръшна.
Намирахме се в непрогледна тъмнина, когато задната врата се отвори.
— Вече можете да излезете — каза един женски глас.
Залюлях се и връхлетях върху нея, като се подпрях на меката й ръка. Предната врата на микробуса се тресна.
— За бога — каза тя, — запалете някаква лампа!
Една крушка на тавана светна и аз се огледах. Намирахме се в тясно помещение, което можеше да побере микробуса и само няколко човека отвън. Жената беше ниска блондинка с бял гащеризон, която приличаше на медицинска сестра. Един от мъжете мина покрай мен и се наведе. Видях го да слага вериги около задната броня на микробуса.
Чух рева на мощен дизелов двигател и цялото помещение се наклони. Мъжът се изправи и ми се озъби.
— Не искаме да загубим товара си, нали?
Фургонът пак се залюля и отново се чу воят на двигателя.
Голямото помещение се движеше и ме отнасяше. Накъде ли?
Блондинката ми се усмихна.
— Нямаме много време — заяви тя практично, — съблечи се! — Трябва да съм я зяпнал с учудване, защото тя каза остро: — Хайде, събличай се, не се прави на свенлив. Не си първият гол мъж, когато виждам.
Съблякох сивата фланелена риза — униформата на робството — и я видях да отваря някакъв куфар и да вади бельо, чорапи, ризи, костюм и чифт обувки.
— Можеш да започнеш да се обличаш. Но не си слагай ризата още.
Свалих затворническата униформа и облякох прекрасното бельо. След това, клатушкайки се под извивките на фургона, сложих и чорапите. Един от мъжете каза:
— Как се чувстваш навън, приятелче?
— Не знам. Още не съм сигурен, че съм навън.
— Така е — увериха ме те. — Можеш да си сигурен.
Нахлузих панталоните и си обух обувките. Всичко ми беше по мярка — като че ли специално за мен правено.
— Откъде знаете размерите ми? — попитах.
— Ние знаем всичко за теб, освен може би едно нещо.
— И кое е то?
Той драсна една клечка — запали си цигара и издуха дима в лицето ми.
— Мястото, където държиш парите си. Но ти ще ни кажеш, нали?
Дигнах ципа на панталона.
— Когато му дойде времето — отвърнах аз.
— Ела тук! — каза блондинката. Беше сложила едно столче пред полица, на която стоеше купа, пълна с вода.
— Седни. Ще ти измия косата.
Направих каквото искаше и тя ми насапуниса косата, като забиваше пръстите си дълбоко в нея. Изплакна я и пак я насапуниса, преди да я измие окончателно. След това ме хвана за брадичката и извъртя главата ми.
— Добре, това ще свърши работа. А сега веждите.
Тя се зае с тях и когато свърши, ми подаде едно огледало.
— Какво ще кажеш?
Погледнах отражението си в огледалото. Хубавата ми черна коса я нямаше и сега бях рус като всеки втори англичанин. Бях изумен от разликата. Дори Макинтош не би ме познал. Усетих ръцете й върху бузите си.
— Ще трябва да се бръснеш два пъти на ден. Тъмната брада, която набожда на всеки седем часа, ще те издаде. Обръсни се сега — ще намериш всичко в куфара.
Отворих го и открих, че беше снабден с всичко, което е необходимо на един мъж за пътуване. Имаше малка самобръсначка на батерии, която незабавно пуснах в употреба. Докато се бръснех, тя наизвади някакви неща.
— Името ти е Реймънд Крукшенк. Имаш и копчета за ръкавели с инициалите ти.
— Такъв човек ли трябва да бъда? — попитах тихо.
Тя въобще не се въодушеви от шегата ми.
— Не ставай смешен — отвърна студено. — Инициалите на, куфара са същите. Всичко това представлява твоята сигурност, Риардън, осигуровка срещу възможността да те хванат. Затова се отнеси сериозно!
