повече от тактична. Не ме притесняваше, нито разпитваше и се отнасяше с разбиране, когато се вглъбявах в мислите си. Веднъж тя ми каза:
— Знам как се чувстваш, Оуен. Самата аз бях в такова състояние през 1918 година. Ужасно е да знаеш, че отвсякъде те дебнат, и да трябва да се криеш като животно. Но в тази къща няма от какво да се притесняваш.
— Значи е било много напрегнато по време на размириците?
— И още как. Беше непоносимо. Но винаги ще има проблеми — ако не тук, то някъде другаде — и винаги ще има хора, които бягат, и такива, които ги преследват. — Тя ме погледна косо. — Особено хора като Макинтош и тези, които имат някаква връзка с него.
Аз се усмихнах.
— Не одобрявате ли работата му?
— Коя съм аз, че да одобрявам или не? Не знам нищо за делата му освен това, че са тежки и опасни. Но много по-опасни за подчинените му, отколкото за самия него, според мен.
Представих си Макинтош, който лежеше в болницата. Този факт беше достатъчен, за да опровергае последното й твърдение.
— Какво ще кажете за жените, които работят за него?
Мейв ме изгледа с пронизващ поглед.
— Имаш предвид Алисън. Няма нищо лошо в това, което прави. Той искаше син, но се роди Алисън и той направи каквото можа, за да бъде тя по негов образец. Изискванията му бяха непоносими, достатъчни, за да се превие под тежестта им всяко момиче.
— Той е много силен човек. А каква е била майката на Алисън? Тя нямаше ли мнение по въпроса?
В гласа на Мейв долових упрек, примесен с тъга:
— Горката жена! Той не беше мъж за нея. Тя не го разбираше. Бракът им не вървеше, тя напусна Алек Макинтош, преди да се роди Алисън, и дойде да живее в Ирландия. Умря в Уотърфорд, когато Алисън беше на десет години.
— И тогава Макинтош е взел Алисън да я обучава.
— Точно така.
— А Смит кой е?
— Алисън не ти ли е казала за него?
— Не.
— Тогава и аз няма да ти кажа — решително изрече Мейв. — Достатъчно клюкарствах вече. Ако Алисън иска да знаеш, сама ще ти каже. — Тя се обърна, но спря и каза през рамо: — Мисля, че ти също си силен човек, Оуен Станард. Съмнявам се, че си мъжът за Алисън.
И аз бях оставен да тълкувам думите й, както мога.
Алисън се обади късно първата вечер.
— Летях над морето по пътя за насам и видях «Артина» в посока към Гибралтар.
— Надявам се, че са те забелязали.
— Наблюдавах я от пет хиляди стъпки височина и не обърнах, докато не я загубих от погледа си.
— Как е Макинтош? — Все още го наричах така, дори пред нея.
— По-добре е, но все още е в безсъзнание. Позволиха ми да го видя за две минути.
Това беше много лошо. Макинтош трябваше да е в съзнание и да може да говори. Все още не бе толкова добре, че да се успокоя. Това ме наведе на друга, не по-малко важна мисъл.
— Сигурно си под наблюдение в Лондон.
— Никой не ме проследи. Не видях никого освен един човек.
— Кой?
— Министър-председателят изпрати секретаря си в болницата. Там го видях. Каза, че министърът се притеснявал за баща ми.
Помислих си за Уилър и за човека, който бил измъкнат от затвора, за да го убият, и след това си представих Макинтош, който лежи безпомощно в болницата.
— Трябва да направиш нещо. Позвъни на секретаря и му кажи да разпространи новината, че Макинтош умира, че няма никакви шансове.
— Мислиш, че могат да нападнат татко в болницата!
— Да, ако разберат, че състоянието му се подобрява. Помоли секретаря на министъра да разпространи мълвата, особено в кръговете на Уилър. Ако той се обади на някой приятел в Лондон, ще му съобщят, че Макинтош е на смъртния си одър, и това може да спаси живота на баща ти.
— Ще го направя.
— Нещо ново за Уилър?
— Още не. Общественият му живот е неопетнен.
— Не той ни интересува, но все пак направи каквото можеш.
Алисън пристигна с такси след два дни на обед. Изглеждаше уморена — явно не беше спала много по време на престоя си в Лондон. Мейв ужасено ахна, като я видя, но се успокои, когато Алисън каза:
— Цяла нощ бях на бар.
Мейв се отдалечи и аз повдигнах вежди.
— Какво стана?
Тя сви рамене.
— Говорих с различни хора в нощните клубове, но само си загубих времето.
— Нищо ли не откри?
— Нищо съществено освен може би едно. Поинтересувах се от слугите на Уилър.
— От кого?
Тя се усмихна уморено.
— Проверих това-онова за слугите му. В днешно време е трудно да се намери персонал, но Уилър се справя прекрасно дори когато се нуждае от повече хора. — Тя извади тефтера от джоба си. — Всичките му слуги са англичани и имат английски паспорти освен шофьора, който е ирландец. Какво ще кажеш?
— Това е връзката му с Ирландия. Много интересно.
— Нататък става още по-забавно. Както казах, останалите от персонала му са англичани, но всички до един са натурализирани и са сменили имената си с едностранен акт. И какъв, мислиш, е произходът им?
Аз се облещих и прошепнах изумено:
— Албански.
— Печелиш пура. Но тук също има едно изключение. Един от тях не си е сложил английско име, защото много ще бие на очи. Уилър проявил предпочитание към китайската кухня и си има готвач — китаец. Името му е Чанг Пи-Уо.
— Разбирам какво имаш предвид. Би било страшно смешно, ако променеше името си на Мактавиш. Откъде е?
— От Хонконг.
Китаец от Хонконг! Странно! Предполагам, че когато един мултимилионер обича китайската кухня, е логично да наеме китайски готвач. Милионерите може би мислят по-различно от обикновените хора и тази прищявка може да е част от промяната на собствения им живот. Но все пак нещо ме жегна, когато чух за китаеца.
— Може би Уилър иска да се покаже благодетел на своите роднини. Всички те могат да бъдат негови братовчеди и племенници, които той подпомага по един тактичен начин.
Алисън вдигна поглед към тавана.
— Проблемът с прислугата не е отминал и него. Всички искат четири свободни вечери на седмица, телевизори в стаите и да не стават рано. В противен случай са недоволни и напускат. Навсякъде смяната на слугите е много честа. Това се отнася и за Уилър.
— Господи, наистина ли? — Наведох се напред и се втренчих в Алисън. — Кажи ми всичко, което знаеш. Хайде, изплюй камъчето.
Тя весело се усмихна и отвори тефтера.
