огън без кибрит.
— Била ли си членка на скаутската младежка организация?
Тя поклати отрицателно глава.
— Бях твърде заета.
Да няма време да бъде член на младежката организация! Сигурно е седяла привела глава над учебниците да учи чужди езици, когато не е била във въздуха или на стрелбището. Никак не бих се учудил, ако Макинтош я беше настанил да живее в подводница. Какъв кошмарен живот!
— Имаше ли някакви приятели тогава? Момичета на твоята възраст?
— Не много. — Тя се обърна на седалката. — Какво целиш с това, Оуен?
Аз свих рамене.
— Просто празни мисли на един празен човек.
— Сигурно Мейв О’Съливан ти е напълнила главата с куп истории на ужаса. Така ли е? Трябваше да се досетя.
— Не каза и дума, която да не е на мястото си. Но не можеш да ми попречиш да мисля.
— Тогава по-добре си запази мислите за себе си. — Тя се обърна към командното табло и млъкна. Помислих си, че ще бъде по-добре, ако и аз си затворя голямата уста.
Стигнахме протока Гибралтар и Алисън пое управлението. Започнахме да се спускаме. Когато стигнахме десет хиляди фута, тя свали кислородната си маска и аз с радост направих същото. И тогава в далечината за първи път видях Гибралтар, който се издигаше от синята вода. Видях пристанището и пистата за приземяване, която изпъкваше в залива като палубата на самолетоносач. Очевидно за Алисън, която се занимаваше с радиото, това беше позната гледка.
Приземихме се от източната страна — нашето малко самолетче въобще не се нуждаеше от такава дълга писта. Придвижихме се бавно до сградите на летището. Погледнах военните самолети наоколо и недоволно изрекох:
— Изглежда, тук сигурността няма да е занемарена. Как ще се промъкна?
— Имам нещо за теб — каза Алисън и извади един паспорт. Когато го отвори, от страниците му ме гледаше моето собствено лице. Беше дипломатически. — Ще минем бързо през границата, но нищо няма да те спаси, ако те разпознаят като Риардън.
— Ще бъде много полезен. — Дори да ме разпознаеха, дипломатическият паспорт щеше да ги накара да се усъмнят в правотата си. — Господи, ти трябва да имаш стабилни връзки.
— Достатъчно, за да ми помагат в такива ситуации — спокойно отвърна тя.
От гишето за паспортите служителят се усмихна, като провери документите, а цивилният, който стоеше до него, престана да ме изучава и се отпусна. Минахме за три минути през формалностите и Алисън каза:
— Ще отседнем в хотел «Гибралтар». Ще спреш ли такси?
Ако Уилър обучаваше първокласни прислужници, то Алисън Смит беше идеалната секретарка. И за момент не ми се бе наложило да помисля къде ще отседнем през нощта или нещо такова. Алек Макинтош имаше невероятен късмет. О, та нали той самият я е направил такава.
Стаите ни бяха една до друга и се разбрахме да се срещнем в бара, след като се изкъпем. Аз слязох пръв. В това отношение Алисън Смит не беше по-различна от другите жени и бях радостен от този факт. Жените се нуждаят от два пъти повече време за тоалета си, отколкото мъжете. Само два пъти, а се оказа толкова дълго! Когато тя дойде, вече бях изпил една бира.
За нея поръчах сухо мартини, а за себе си отново бира.
— Какво ще правиш, когато Уилър пристигне?
— Трябва да разбера дали Слейд е на борда, а това означава малко пиратска работа. — Усмихнах се. — Обещавам ти, че няма да държа нож между зъбите си, когато се качвам на борда.
— И ако е там?
— Ще направя всичко възможно, за да не бъде.
— А ако не можеш?
Вдигнах рамене.
— Имам специални заповеди за този вариант.
Тя кимна хладно и се запитах дали Макинтош беше давал някога подобни инструкции на дъщеря си.
— Като имаме предвид кой и какъв е Уилър, сигурно ще хвърли котва в Кралския яхтклуб на Гибралтар. Не бих се учудила, ако е и член. Идва често тук.
— Къде е мястото?
— На около половин миля оттук.
— Няма да е лошо да огледаме.
Изпихме питиетата си и закрачихме по напечените от слънце улици на Гибралтар. Пристанището на клуба беше пълно с най-различни плавателни съдове — малки и големи. Погледах ги известно време и се обърнах към Алисън:
— Виждам една удобна тераса за наблюдение, където сервират разхладителни напитки.
— Тъкмо щях да се обаждам по телефона — каза Алисън и се отдалечи.
Гледах яхтите и се чудех по какъв начин бих могъл да се кача на борда на «Артина», което беше труден въпрос, тъй като не знаех къде ще хвърли котва. Алисън се върна.
— Очакват Уилър в единадесет часа утре сутринта. Обадил се е.
— Това е добре — отговорих аз и обърнах лицето си към слънцето. — Дотогава какво ще правим?
— Какво ще кажеш да поплуваме?
— Забравих да си взема банския. Не съм очаквал такава полутропическа почивка.
— Не забравяй, че има магазини — меко каза тя.
Така че отидохме на пазар и купихме бански, кърпа и един немски необмитен бинокъл — лъскав и мощен.
Пресякохме полуострова и плувахме в Каталанския залив. Беше много приятно. Вечерта отидохме на бар и там прекарахме още по-хубаво. Изглежда, мисис Смит беше направена от същия материал, както всички хора.
IV
В десет часа следващата сутрин седяхме на терасата, наблюдавахме пристанището и пиехме нещо студено и не много алкохолно. И двамата носехме слънчеви очила не толкова, за да ни предпазват от слънцето, колкото да се прикриваме от любопитни погледи, както правят филмовите звезди. Бинокълът също беше с нас и единственото, което липсваше, бяха «Артина», Уилър и по всяка вероятност Слейд.
Не говорехме много, не можехме да правим планове в отсъствието на «Артина», а и снощи Алисън си позволи да разкрие част от истинската си същност и бе разпуснала косата си и сега сигурно съжаляваше. Не искам да кажа, че ме допусна близо до себе си. Бях направил първата крачка към по-близки отношения, но тя с лекота отхвърли всякакви опити, както може би бе реагирала много пъти. Сега вече беше същата Алисън, която познавах — работехме заедно и личните взаимоотношения нямаха значение.
Седях и с удоволствие поглъщах слънцето. Толкова ми беше липсвало в Англия, особено в затвора, и сега му позволявах да проникне в мен и да ме стопли. Времето течеше, Алисън взе бинокъла и се взря в някаква лодка, която се приближаваше към пристанището.
— Мисля, че е «Артина».
Когато го каза, тъкмо отпивах от питието си и от изненада се задавих и закашлях. Алисън разтревожено ме погледна.
— Какво стана?
— Какво безочие! — избухнах аз в смях. — «Артина» е анаграма на Тирана, а това е столицата на Албания. Това копеле открито се подиграва с нас. Внезапно го прозрях, когато изрече името.
