между витлото и подпората също. Подръпнах въжето леко. Видях, че беше закрепено здраво. Началото беше добро.
По-трудно ми беше да се справя със самото въже. Увиваше се като морски дракон и така страхотно се мяташе във водата, че имаше опасност да се увие около краката ни и да ни затегне. Сигурно с Алисън много сме приличали на античната статуя на Лаокоон.
Но най-накрая го направихме. Така здраво овързахме двете витла, че когато двигателят заработеше и въжетата започнеха да се затягат, машинката щеше да откаже. По всяка вероятност яхтата щеше да спре внезапно, но опорният лост можеше да поддаде и щеше да се случи най-лошото — единият от двигателите можеше да тласне буталото през обвивката на резервоара. Наистина свършихме добра работа.
Доплувахме обратно до брега и излязохме от водата доста далече от мястото, откъдето бяхме тръгнали. Чувството ми за ориентация се замъгли, но обикновено така става под вода. Някакъв брадясал тип, който се беше облегнал на борда на една лодка, ни изгледа учудено, когато се изкачихме на кея, но ние не му обърнахме внимание и се отдалечихме, а бутилките на гърбовете ни шумно се клатеха.
Върнахме се на мястото, където бяхме видели «Артина», когато пристигна, и аз запалих цигара.
Погледнах към яхтата. Зареждащият кораб се отдалечаваше, а капитанът се връщаше с лодката. Изглежда, възнамеряваха да тръгнат по-бързо дори и от Гибралтар. Чудя се закъде ли беше извадил открит лист капитанът. Не може да е за Дурацо — пристанището на Тирана, въпреки че бях готов да се обзаложа, че точно там имаха намерение да отидат.
Капитанът се качи на яхтата и прибра стълбата. На палубата имаше голямо раздвижване и още докато вдигаха лодката от водата, един мъж стоеше на предната палуба до лебедката, готов да вдигне котва.
— Явно много бързат — отбеляза Алисън.
— Изглежда.
— Чудно защо?
— Не знам, но очаквам, че доста ще се объркат през следващите няколко минути.
Вдигнаха котва и «Артина» бавно потегли. Не очаквах да се задвижи въобще и изтръпнах. Очевидно нашите тридесет метра найлоново въже не бяха достатъчни, за да спрат седемстотин конски сили. Алисън затаи дъх.
— Не действа.
«Артина» продължаваше да се движи и все повече набираше скорост, а вълните около нея предизвикателно се пенеха. Свалих бинокъла и казах:
— Мислех, че ще успеем. — Почувствах се ужасно потиснат. Албания беше само на четиристотин и петдесет мили оттук и щяха да пристигнат за по-малко от два дни. Единственото, което ми идваше наум, беше извършването на самоубийствено нападение на яхтата от «Апаша».
Алисън продължаваше да гледа през бинокъла.
— Гледай! — извика тя развълнувано. — Погледни какво става!
«Артина» беше сменила курса и сякаш някой нарочно беше завъртял кормилото в погрешна посока, тя се движеше точно към брега. Постепенно забави ход, а вълните плавно се плискаха о кърмата, докато двигателите спираха. След няколко секунди престана да се движи, морето около нея се успокои и яхтата безпомощно се закова върху вълните точно на пътя на голям италиански лайнер, който тъкмо тогава излизаше от пристанището.
Оттам дадоха настоятелен сигнал на «Артина» да даде път, но тя не реагира. В последния момент лайнерът успя да смени курса си и минавайки близко до «Артина», одраска с борда боята й. От палубата на италианския кораб някой, облечен в бяло, гледаше надолу и предполагам, че цветистите му италиански ругатни бяха предназначени за злочестия капитан на «Артина».
Лайнерът продължи пътя си, а «Артина» все така вяло се полюшваше на вълните. Не след дълго й бе оказана помощ и бе изтеглена дотам, откъдето беше тръгнала, и отново пусна котва.
Усмихнах се на Алисън.
— За момент си помислих… Е, все пак успяхме и тя ще остане за през нощта. Когато разберат каква е причината, ще започнат да проклинат идиота, който така безотговорно е изпуснал въже във водата.
— Не е ли възможно да се досетят, че е направено нарочно?
— Не мисля. — Погледнах към «Артина». Капитанът стоеше на кърмата и гледаше надолу. — Скоро ще разберат какво е станало и ще изпратят гмурец да отреже въжетата. Но на него ще му трябва много повече време да ги махне, отколкото на нас да ги вържем. Двигателите трябва да са ги затегнали достатъчно здраво. — Аз се засмях. — Ще бъде толкова трудно, колкото да превърнеш един омлет в цели яйца.
Алисън вдигна водолазния си костюм.
— И сега какво?
— Ще чакаме да се стъмни. Ще се кача на борда.
От Таксбиекс отидохме до пристанище «Марсамксет», където беше закотвена «Артина» заедно с другите яхти. Следобед влекач я беше изтеглил и сега се намираше в «Лазарето Крийк». Наехме някакво корито, което повече приличаше на вана, отколкото на лодка, но Алисън явно не изпитваше никаква трудност при управлението и си служеше с греблата така, сякаш е била първа лопата в отбора по гребане на Оксфорд. Все повече от уменията, на които я беше научил Макинтош, излизаха на повърхността.
Нямаше луна, но небето беше ясно, така че мракът не беше непрогледен. Отпред се мержелееше остров Мануел, а отстрани се виждаше светлината на «Драгът пойнт». Отляво се въздигаше Валета, скалиста и непревземаема, замрежена от светлини. Освен задължителните ориентировъчни светлини на «Артина» наоколо беше тъмно. И тъй като беше два часът през нощта, съвсем не се учудвах. Надявах се всеки един на кораба да беше потънал в дълбок сън.
Когато приближихме, Алисън спря да гребе и безшумно доплавахме до кърмата. Въжената стълба, която беше използвал капитанът, не се виждаше, макар че не бях и очаквал. Разстоянието от водата до кърмата беше девет стъпки и се нуждаех от котвичка с няколко куки, но тъй като точно сега нямах подръка, трябваше да импровизирам. Закривих три обикновени рибарски куки и ги съединих. Бях ги увил в много пластове изолационна лента не само за да се предпазя от остриетата, ако евентуално не се закачат, а също и с оглед на тишината.
Погледнах нагоре и видях силуета на корабния флаг, който ми помогна да определя мястото на релинга. Хвърлих куката нагоре през перилата. Чу се леко тупване, когато падна на палубата, и аз дръпнах въжето. Заби се здраво в дървото и аз дръпнах отново, за да се убедя, че ще ме издържи. Наведох се надолу и прошепнах:
— Може да се върна със Слейд, а има възможност и да не стане. Всичко може да свърши много бързо, така че стой наблизо, за да ме измъкнеш, ако се случи нещо. — Аз замълчах. — Ако не се върна, тогава тръгвай. Пожелавам ти успех.
Покатерих се по въжето и успях да се заловя за пръта на флага. Пистолетът, който се беше впил в кръста ми, не помогна много. Докато се извивах като акробат, дулото се заби в слабините ми и едва се сдържах да не извикам от болка, но все пак бях благодарен, че се бях погрижил да го изпразня от патроните.
Най-сетне се прехвърлих на палубата без никакъв шум. Поне докато гледах надолу към водата, никой не ме застреля. Алисън не се виждаше, а забелязах само една подозрителна вълничка на мястото, където не би трябвало да има такава. Постоях тихо около десетина секунди, като напрягах слуха си.
Ако някой ме гледаше, то го правеше, без да се издава. Предполагам, че този някой по всяка вероятност се намираше или в машинното, или удобно разположен в трапезарията. За да стигна до каютите на кърмата, не трябваше да вървя напред. Минаваше се по едни стълби в каюткомпанията и вратата й се намираше точно пред мен, ако, разбира се, планът, който разгледах, беше верен.
Извадих фенерче и рискувах да осветя пътя си с него. Истинско щастие беше, че го направих, защото цялата палуба беше покрита с водолазни костюми и ако не ги бях видял, щях да вдигна невъобразим шум. Успях да си пробия път между умело замаскирания капан и се зарадвах, когато видях, че вратата на каюткомпанията беше отворена. Това можеше да се очаква — кой ще тръгне да заключва врати на кораб?
Помещението беше тъмно, но видях да се процежда светлина през една стъклена врата откъм десния борд на кораба. Тя беше достатъчна, за да очертае силуетите на мебелите. Приближих се до вратата и
