привършвах първата си чаша кафе и станах да я посрещна. Чувстваше се малко виновна и избягваше погледа ми. Когато седнахме, аз казах:
— Какво ще използваме вместо експлозив?
Като се облегнах назад, при допира с облегалката почувствах силна болка от драскотините, които тя беше направила по гърба ми. Бързо се наведох отново напред и си взех една препечена филийка. Погледнах я и забелязах, че е нахлузила професионалната си маска, и сякаш ми казваше: «Личните отношения са едно, а работата — съвсем друго.»
— Ще проверя кога пристига «Артина».
— Не искам да стане, както в Гибралтар. Ако ги изпуснем сега, Уилър и Слейд живи и здрави ще пристигнат в Албания. Какво ще правим, ако «Артина» пристигне през деня, а вечерта потегли?
— Не знам.
— Но едно нещо е сигурно — че аз не мога да се кача на борда й през деня пред очите на цялото пристанище и да отвлека Слейд. И в такъв случай какво ни остава? — отговорих на въпроса сам. — Трябва да направим нещо, за да сме сигурни, че «Артина» ще остане през нощта.
— Но как?
— Имам една идея. След закуска ще отидем на пазар. Ще ми позволиш ли да ти намажа филийката?
След обилната закуска двамата се отправихме по нагорещените улици на Валета, топлината беше още по-непоносима поради напечените от слънцето сгради. Началникът на пристанището каза, че очаквали «Артина» по обед, което беше много лоша новина. Още по-зле се почувствахме, когато разбрахме, че горивото било предварително поръчано и щели да заредят веднага, след като яхтата пристигне.
Продължихме нататък и аз казах:
— Това решава всичко. А сега да направим покупките. Намерихме един железарски магазин и вътре — всичко, необходимо за поддържането на една яхта. Открих каквото ми трябваше — здраво найлоново въже. Купих около шестдесет метра и продавачът внимателно го нави и опакова.
Алисън каза:
— Предполагам, че си наясно какво вършиш.
— Водолазните костюми, с които се гмуркахме, ме наведоха на тази идея. — Посочих към пристанището. — Как ще стигнеш до средата на залива, без да те види никой?
Тя кимна.
— Под вода. Това е много хубава идея, но по никакъв начин няма да ти помогне да се качиш на борда.
— Евентуално и това ще стане. Ти също ще участваш. Ще отидем да вземем водолазните костюми. Трябва да сме на «наблюдателницата», когато пристигне «Артина».
Отидохме до мястото, откъдето бяхме наели водолазните костюми, и взехме пълни бутилки кислород. И след малка тренировка в басейна на хотела се върнахме на пристанището. Незнайно защо Алисън се задави в басейна и когато се приближих до нея, беше останала почти без въздух.
Аз се засмях.
— На теб ще ти трябва и бутилка «Детол». Все пак си жена.
Тя се ядоса и извика:
— Станард, ти си…
— Хайде, побързай! — прекъснах я рязко. — Имаме работа.
Бързо забравихме тази случка и слязохме до пристанището, където се приготвихме да чакаме «Артина».
— Какъв е планът?
— Ако си чела досието ми, значи знаеш, че съм бил в Индонезия. Едно от най-опасните неща, които някога са ми се случвали, беше там. Намирах се в малка моторница и бях преследван от бърза полицейска патрулна лодка, която стреляше с двадесетмилиметрово оръдие. Наблизо имаше едно тресавище, осеяно с мангрови дървета. Насочих се натам, за да се скрия, и това беше голямата ми грешка. Водата беше осеяна с морска трева, която се уви около витлата и моторът спря. Тази морска трева едва не ме уби.
— Какво стана после?
— Няма значение. — Кимнах по посока на пристанището. — «Артина» е много по-голяма от моята лодка, но и това найлоново въже е по-здраво от морската трева. Когато яхтата пристигне, ние ще доплуваме до нея и ще овържем витлата й с въжето. Може и да не успеем, но се обзалагам, че ще ги спрем. И знаеш ли кое е най-хубавото? Че дори когато открият какво е станало, никой няма да се усъмни, че е направено от човек. Такова нещо може да се случи на всяка лодка. Както и да е, ще има доста да си поиграят, докато го махнат, защото при потеглянето от движението то ще се затегне още повече. Надявам се работата да им отнеме цяла нощ.
— Може и да стане — съгласи се Алисън и продължи с равен глас: — Трябва да направя нещо за драскотините по гърба ти. Водата е мръсна и могат да се инфектират.
Погледнах я и тя срещна очите ми, без да трепне.
— Добре — отвърнах аз и с отчаяни усилия на волята успях да се сдържа да не се засмея.
Тя отиде някъде. Върна се бързо и донесе някаква течност, с която намаза гърба ми. След това седнахме и зачакахме търпеливо «Артина».
Това беше един дълъг и горещ ден. «Артина» закъсня много и се зачудих дали не беше пропуснала Малта и сега да е на път за Албания. Най-накрая пристигна в два и половина и пусна котва далече от брега. Отново спуснаха лодката, но този път се качи само капитанът. Уилър не се виждаше.
Загасих цигарата си.
— Това е — казах аз и затегнах ремъците на водолазния костюм. — Можеш ли да плуваш толкова дълго?
— Да, не се безпокой.
— Само се придържай близо до мен. — Посочих напред. — Няма да плуваме право към нея, а отстрани. Ще заобиколим на около двадесет ярда от кърмата и ще минем от другата страна. Корабът за зареждане може да е там, надявам се да е така, затова си дръж главата приведена.
Бях привързал чилето въже към бедрото си. Дръпнах го, за да проверя дали е прикрепено здраво, и се спуснах във водата. Съмнявам се, че най-доброто място за гмуркане е пристанището — водата е мръсна и съществува постоянна опасност от обезглавяване от минаващите кораби и моторници. Бях избрал едно тихо местенце, където можехме да се спуснем незабелязано.
Гмурнахме се надълбоко още в началото на около двадесет и пет стъпки под водата и чак тогава се отправихме към яхтата. Бях изчислил точно с каква скорост да се движим, за да стигнем за времето, което бях определил. Но трудността идваше от придържането в права линия. От време на време се обръщах и виждах Алисън, която плуваше точно зад мен, малко вляво.
Когато прецених, че сме стигнали мястото, което бях набелязал, махнах на Алисън да спре и да плува в кръг около мен, докато огледам околността. Някъде отгоре се чуваше бумтене и ни затъмни сянката на някакъв кораб, а около нас се образува водовъртеж. Витлата спряха да се въртят, а през водата се чу удар от метални повърхности. Това трябваше да е зареждащият кораб, който се приближаваше до «Артина».
Махнах на Алисън и заплувахме в друга посока. Надявах се никой да не гледа към водата в този момент, за да не видят мехурчетата, които правехме, като минавахме пред корабите. Ние бяхме от страната на зареждащия кораб. Всички бяха залисани в прикрепването на «Артина» към него и ако някой имаше време да гледа към водата, то тази гемия сигурно страдаше от излишък на персонал. Когато застанахме под яхтата, стана по-тъмно и аз поспрях за момент, преди да се хвана за кила на «Артина». Доплувахме до кърмата и аз се залових за острата перка на бронзираното витло, като се надявах, че няма да се намери някой глупак в машинното отделение, който да включи двигателя. Ако трите остриета се задвижеха, щях да бъда смлян на кайма.
Алисън се придвижи към десния борд, докато се опитвах да разкопчая ремъка, с който бях закрепил въжето към бедрото си. Освободих го и започнах внимателно да го размотавам. Витлото беше около метър и половина в диаметър, а оста беше прикрепена с подпори, преди да се захване за корпуса на кърмата. Проврях въжето между подпората и корпуса и го омотах около оста и след това надянах примка около нея,
