Алисън се засмя и ми подаде бинокъла. Загледах се в приближаващата се лодка и се опитах да я сравня с това, което бях видял на снимките и рисунките на нейния двойник.
— Твърде възможно е да е «Артина». Ще сме сигурни след пет минути.
Яхтата се приближи още по-близо и видях един мъж да стои на кърмата — висок и рус.
— Това е «Артина». И Уилър. Няма нито помен от Слейд, но това можеше да се очаква. Съмнявам се, че биха го пуснали да се разхожда свободно.
Яхтата пусна котва далече от брега и аз огледах всеки един, който излезе на палубата. Освен Уилър видях още петима. Екипажът се състоеше от седем души, можеше да има и гости, но тези, които видях, съвсем не ми приличаха на такива. Двама бяха на предната палуба до лебедката, а един друг наблюдаваше веригата на котвата. Други двама спускаха лодка във водата.
— Преброй хората, които ще слязат на брега. Може да е от полза.
Двамата мъже до лебедката отидоха в средата на кораба, отвързаха подвижната стълба и я прикрепиха от външната страна на яхтата. Единият слезе по нея до лодката и я завърза. Тогава се появи Уилър с някакъв мъж с островърха шапка и двамата слязоха в лодката. Тя потегли към яхтклуба.
— Предполагам, че това са Уилър и капитанът. Човекът на щурвала е от екипажа.
Те слязоха на брега, а лодката се върна до «Артина» и човекът, който я караше, се изкачи на борда. Алисън ме побутна и каза:
— Гледай!
Обърнах глава по посока на пръста й. Един голям пристанищен съд се насочваше към «Артина».
— Така…
— Това е машината, която зарежда с гориво. Изглежда, Уилър няма намерение да остане дълго.
— По дяволите! Надявах се да прекарат нощта тук. Предпочитам да се кача на борда по тъмно.
— Изглежда, няма никакви гости. А и бърза. За нас това са много показателни знаци. Има голяма вероятност Слейд да е на борда.
— И каква полза от това, когато не мога да се добера до него. Колко дълго мислиш, че ще продължи зареждането?
— Може би около час.
— Достатъчно време, за да наемем лодка. Да вървим.
Преговаряхме с един пристанищен работник за наемането на катер и се съгласихме да платим не повече от нормалната тарифа. Потеглихме и видяхме «Артина» и зареждащия кораб, които бяха свързани с въжета. Може би този, който наглеждаше зареждането, беше механикът — също с островърха шапка. Аз намалих и минахме на около петдесетина ярда от дясната страна на «Артина». На палубата излезе някой, погледна ни безразлично и след това отправи поглед към града. Беше китаец.
— Това трябва да е Чанг Пи-Уо. Уилър сигурно наистина обича китайската кухня, щом взима със себе си готвача и по море. Надявам се и екипажът да споделя вкусовете му.
— Те могат да имат отделен готвач.
— Права си. — Оглеждах внимателно китаеца. Много европейци твърдят, че всички китайци изглеждат еднакво. Но те грешат — китайската физиономия може да бъде толкова различна, колкото всяка друга, и аз бях сигурен, че ще разпозная този човек, ако го видя отново. Но все пак аз имах опит — нали бях живял на Изток.
Приближихме се към кърмата на «Артина». Завесите на задните каюти бяха спуснати през деня и вече бях почти сигурен къде се намира Слейд. Беше ужасно неприятно, че е толкова близо, а нищо не можех да направя.
Дадох газ и полетяхме към брега. Видях един от екипажа да се спуска по стълбата до лодката. Той беше по-бърз от нас и скоро го видяхме да се връща с Уилър и капитана. Те се качиха на борда и стълбата беше прибрана.
Един час по-късно ми идваше да се убия от безсилие, като гледах как «Артина» бавно се отдалечава и отплава в открито море.
— Къде, по дяволите, отива сега?
— Ако се насочват към Средиземно море към гръцките острови, ще презареди в Малта — каза Алисън. — Би било логично. Отиди да провериш закъде има открит лист.
Така и направихме и Алисън беше права. Но това не ме накара да се почувствам по-добре.
— Още цели четири дни? — попитах отчаяно аз.
— Да, и се надявам да имаме повече успех във Валета.
— Бих искал яхтата да се развали, за да може да остане поне една нощ. Имаш ли някакъв експлозив?
— Съжалявам.
Загледах се тъжно в бялото смаляващо се петно.
— Този китаец не ми харесва. А мисля, че Слейд би трябвало да го засяга повече.
— Защо?
— Комунистическа Албания вече не се подчинява на политиката на Москва. Енвер Ходжа — ръководителят на албанската партия — се придържа към идеите на Мао. Чудя се дали Слейд знае, че се намира в ръцете на един албанец.
Алисън се усмихна.
— А аз се чудя ти кога ще заемеш неговото място.
— Вече съм го правил — преди много години. Би било много хубаво за китаеца — свръхсекретни британски и руски разузнавачи на едно място. Те ще го изцедят за един месец и въобще няма да се интересуват как го правят.
Вдигнах рамене и продължих:
— А горкият глупак си мисли, че отива в Москва.
9
I
Наистина експлозив нямахме, но ми хрумна нещо друго, което съвсем не беше по-лошо, а дори по- просто. Това стана след четири дни в пристанището на Валета. Преди да отпътуваме за Малта, бяхме платили сметката в хотела на Гибралтар, а дипломатическият ми паспорт ме преведе без никакви усложнения и през аерогара «Луква».
Имахме четири свободни дни, в които щяхме да чакаме Уилър, и внезапно ни обзе някакво ваканционно настроение. Небето беше синьо, слънцето — жарко, а морето — примамващо. Беше пълно с уютни ресторантчета, където сервираха морски деликатеси и изстудено вино за през деня, а вечер посещавахме баровете и дискотеките. Алисън се отпусна и направо ме зашемети — никога не я бях виждал такава.
Открих една област, в която бях по-добър от нея, и този факт повдигна самочувствието ми. Наехме леководолазни костюми. Гмуркахме се в бистрите води на Средиземно море и се оказа, че бях много по- опитен от нея. Може би, защото съм живял в Австралия и Южна Африка, където моретата са топли и гмуркането е удоволствие, а не наказание, както в Англия.
През деня плувахме и се излежавахме по плажовете, а нощите прекарвахме в танци, докато последната вечер със съжаление си припомнихме, че на другия ден трябва да пристигне Уилър. Беше почти полунощ, когато заговорих за мистър Смит. Алисън въобще не се засегна, може би защото цяла вечер я наливах с какви ли не питиета. Ако някой друг пълнеше чашата й, тя би била нащрек, но все пак аз й бях приятел и тя се беше отпуснала. Колко подло от моя страна!
Тя държеше в ръка чашата с вино и ми се усмихна през кехлибарената течност.
