— Има дванадесет албански британци, които работят за него — градинари, месар, иконом, камериерки и т.н. Никой не се е задържал по-дълго от три години. Последният пристигнал на служба е от един месец. Те напускат и постъпват като обикновени слуги.
— И прекарват отпуската си в Албания. Той има куриерна служба.
— Не само това. Има някой друг, който го снабдява с нови попълнения. — Тя погледна тефтера. — Направих справка в местния клон на Министерството по социална сигурност в Хардфордшир. През последните десет години през ръцете му са минали петдесет души. Не мога да докажа, че всички са били албанци, но се обзалагам, че е така.
— Господи! Никой ли не го е подушил? За какво, по дяволите, е специалният отдел?
Алисън разпери ръце.
— Не забравяй, че всички са британци. Ако започнат да му задават въпроси, ще каже, че помага на съотечествениците си да се отърват от комунистическите потисници.
— Цели петдесет! Какво е станало с тях, когато ги е освобождавал?
— Не знам за всички, а само за двама. Те сега са на служба на други членове на парламента.
Не можах да се сдържа да не се разсмея.
— Каква дързост! Не разбираш ли какво прави? Взема на работа тези момчета, те минават един бърз курс по английски нрави и обичаи и как да се държат в обществото, а след това той ги пуска на работа като шпиони. Не можеш ли да си го представиш как говори на някой от своите приятели в парламента? «Проблем с прислугата ли имаш, приятелю? Така се случи, че един от моите иска да напуска. Живеело му се в града. Може би ще мога да говоря с него по въпроса…» Това обира всички точки.
— Значи понастоящем той има връзка с Албания. Преди не бях сигурна — изглеждаше ми много невероятно, но сега съм напълно убедена.
— Спомняш ли си случая «Цицерон» през войната? Слугата на британския посланик в Турция беше германски шпионин. Уилър е в бранша от двадесет години. Може да е разпространил стотици цицероновци. И не само в политическата сфера. Чудя се колко от нашите промишлени босове имат за слуги възпитаници на Уилър.
— И всички с английски имена и говорещи безукорен английски. Този Уилър! — Алисън се закани с пръст. — Те идват в Англия и докато чакат гражданството си, изучават перфектно езика и традициите на англичаните. Когато са готови, отиват при Уилър да ги доизшлайфа и той ги пласира. — Тя поклати глава със съмнение. — Процесът е твърде дълъг.
— Самият Уилър е дело на такъв дълъг процес. Не мога да си го представя да си опакова багажа и да замине за родината си. Погледни Слейд, за бога! Той си пробива пътя цели двадесет и осем години. Тези хора гледат напред в бъдещето. — Замълчах и след малко попитах: — Кога потегляме за Гибралтар?
— Утре сутринта.
— Добре. Искам да му видим сметката на това мръсно копеле.
III
Както обикновено, минах нелегално през аерогарата на Корк. Започнах да забравям какво е да влизаш през главния вход. Мейв О’Съливан беше необикновено развълнувана, когато си тръгнахме.
— Върни се скоро, моето момиче. Аз съм стара и не се знае, какво ще се случи утре. — В очите й имаше сълзи, но тя ги изтри, преди да се обърне към мен. — А ти, Оуен Станард, се грижи за себе си и за дъщерята на Алек Макинтош.
Аз се усмихнах.
— Досега тя се грижеше за мен.
— В такъв случай ти не си мъжът, за когото те мислех — отвърна Мейв рязко. — Бъдете внимателни и се оглеждайте за полиция.
Така и направихме. Въздъхнах облекчено, когато видях Корк под крилата на «Апаша». Поехме на юг, а аз гледах как Алисън ловко борави с копчета, ключове и ръчки. Когато се извисихме достатъчно, тя свали ръцете си от командното табло и каза:
— Ще пътуваме около шест часа. В зависимост от вятъра и дъжда.
— Нали не очакваш да се развали времето?
Тя се усмихна.
— Така се казва по принцип. Но прогнозата за времето е добра. Вятърът е северен на двадесет и четири хиляди фута от земята.
— Толкова високо ли ще летим? Не предполагах, че тази машинка е способна на това.
— Двигателите са супермощни и затова е по-икономично да летим високо. Но кабината не е пригодена за високо налягане и затова ще трябва да използуваме кислородните маски, когато стигнем десет хиляди фута. Маската ти е отстрани.
Последния път, когато видях «Апаша», беше с шест седалки, но Алисън явно бе свалила двете най- задни и на тяхно място имаше голям пластмасов варел. Посочих го и попитах:
— Какво е това?
— Допълнително гориво — още седемдесет галона. С тях ще можем да прелетим две хиляди мили без спиране, и то на най-икономичната скорост. Мисля, че ще имаме нужда от него.
Способната Алисън Смит мислеше за всичко. Спомних си думите на Мейв: «Направена е по железен образец, под чиито изисквания всяко нормално момиче би се превило.» Гледах Алисън и я изучавах. Лицето й беше спокойно, докато проверяваше уредите и след това кислородната маска. Нямаше никакъв признак, който да опровергае забележката на Мейв. Алисън погледна встрани и улови погледа ми.
— Какво има?
— Една котка може да си позволи да гледа краля, а кучето — кралицата. Просто си мислех, че си прекрасна. Това е.
Тя се усмихна.
— Никога няма да можеш да бъдеш толкова твърд, колкото искаш, Оуен. Трябва да имаш ирландска жилка в кръвта си.
— И уелска. В мен се обажда келтът.
— Сложи си маската. И тогава ще изглеждаш красив колкото мен.
Нощта беше дълга и отегчителна. Въпреки че маските имаха вградени микрофони, ние не говорехме много и по едно време пуснах седалката си надолу и се излегнах. Летяхме на юг с двеста мили в час — петдесет пъти по-бързо от «Артина». През повечето време спах. Или по-скоро дремех. От време на време отварях очи и виждах Алисън, която беше на поста си — гледаше небето, проверяваше таблото или нагласяваше нещо. Докосвах рамото й, тя се обръщаше, очите й срещаха моите и ми се усмихваха и след това пак се залавяше за работата си. След четири часа тя ме побутна и посочи напред.
— Това е испанският бряг.
Морето беше пенливо и покрито със синкава мараня, в далечината се виждаше някакъв сърф.
— Няма да прелетим над Испания, ако искаме да стигнем Гибралтар. Политически е недопустимо. Ще минем по португалския бряг.
Тя извади карта и набеляза новия курс, като движеше с лекота транспортира. Изключи автопилота и плавно зави.
— Това е нос Ортегал. Когато видим Финистър, ще сменим курса отново.
— Кога си се научила да караш самолет?
— Когато бях на шестнадесет.
— А да стреляш с пистолет?
Тя замълча, преди да отговори.
— На четиринадесет — с пистолет, ловджийска пушка и карабина. Защо?
— Просто се питах. — Явно Макинтош е смятал, че трябва да я учи, докато е съвсем млада. Трудно ми беше да си представя едно малко момиче на четиринадесет години да се прицелва с пушка. Обзалагам се, че знаеше морзовата азбука, всички семафорни сигнали, да не говорим за програмиране и запалване на
