Слейд уморено вдигна глава.
— Познавам те. Срещали сме се преди.
— Да, при по-щастливи обстоятелства. Веднъж на една конференция, а втория път, ако добре си спомням, на вечеря, дадена от една индустриална организация — не си спомням точно коя.
— Казваш се Уилър и си член на парламента. Защо ще искаш да ми помогнеш?
— Добър въпрос — казах аз. — Отговори му, Уилър. Кажи на Слейд защо искаш да извършиш предателство. — Започнах да разтривам стомаха си. — Доколкото знам, държавната измяна се наказва със смърт. Не се покрива с решението на парламента да отмени смъртното наказание за убийство. — Усмихнах му се. — Но кой знае това по-добре от теб?
Уилър не се дразнеше лесно. Той се усмихна и хладно отвърна:
— Помагам ти, защото не признавам английските закони, защото като теб се боря за един по-добър свят. — Той сложи ръка на рамото на Слейд. — Защото и аз съм комунист като теб.
— Тогава защо не ми беше известно? Трябваше да знам.
— Защо? Нямаше нужда и затова не си бил уведомен. Така беше по-сигурно. — Уилър се усмихна. — Може и да си бил важен, Слейд, но никога толкова, колкото съм аз.
Аз го поправих:
— Колкото беше. Свършено е с теб, Уилър.
Освен с лекото трепване на главата той с нищо не показа, че ме е чул. Беше приковал погледа си в Слейд, когато каза:
— С какви глупости ти е напълнил главата Станард? Ти си пълен глупак, ако вярваш на враговете ни.
— Какво правим в Малта?
Уилър се засмя.
— Значи това е основната идея, която той се опитва да ти насади. Отвеждам те у дома, разбира се. Обикновено прекарвам отпуската си в Средиземно море. Би било ужасно съмнително, ако тази година отидех на Балтийско море. Дори за теб не бих рискувал.
Аз казах на Слейд:
— Питай го не е ли чел наскоро малката червена книжка?
— Ти си албанец — каза Слейд с равен глас. — Не ти вярвам.
— Ето какво било — меко каза Уилър. — Има ли някакво значение?
Слейд кимна към китаеца, който стоеше зад Уилър и мълчеше.
— Той има.
Аз отново се намесих:
— Има значение, и то голямо. Уилър казва, че те отвежда у дома. Домът е мястото, където е сърцето ти, а неговото сърце е в Пекин.
Това засегна Уилър и той злобно заяви:
— Мисля, че за известно време ще трябва да ти затворим устата. — Той отново се успокои и леко плесна с ръце. — Няма голяма разлика дали знаеш или не, Слейд. Просто беше по-лесно, когато мислеше, че отиваш в Москва — по-лесно е да се справяш с един доброволен затворник. Но ти все пак си в ръцете ни и ще стигнеш до местоназначението си непокътнат.
От израза в очите на Слейд се съмнявах, че ще стане така. Не би било свръх възможностите му да извърши самоубийство някъде по пътя и смъртта за него щеше да бъде далеч по-предпочитана от процеса на изтръгване на информация в Китай, който го очакваше. Освен това при тези обстоятелства негов дълг беше да се самоубие. Всеки друг на негово място щеше да го направи, като знае, че щом нещата са стигнали до такъв критичен момент, той е свършен.
Но Уилър бе изпреварил мисълта ни.
— Наблюдението ти ще бъде много по-строго, разбира се. Не можем да те оставим да увиснеш на тирантите си.
— Свободен ли съм да си вървя? — попитах аз.
Уилър ме погледна замислено.
— Ти? — Той поклати глава. — Не мисля, че моите приятели ще се заинтересуват от теб. Излязъл си от играта твърде отдавна, за да знаеш нещо за последните етапи от развитието на британското разузнаване. Един южноафрикански мързеливец няма никаква стойност. — Той полуизвърна глава и каза през рамо: — Ти какво мислиш?
Китаецът проговори за първи път.
— От него няма никаква полза, но е опасен заради това, което знае — отвърна той безстрастно. — Убий го!
Казах нещо страшно грубо на книжовен китайски език и той зина от изненада. Ориенталците не са чак толкова неразгадаеми.
— Да, Станард, ще трябва да те убием. Но как да го направим? — се запита Уилър замислено. — Да, сетих се. Откриваме непознат човек на борда, и то въоръжен. Бил е видян и е станало сбиване, натрапникът е убит със собствения си пистолет. Уведомяваме полицията тук и този човек се оказва не някой друг, а самият Риардън — избягалият от английския затвор. — Той се усмихна. — Това ще направи много за моя имидж, не мислиш ли? Представи си заглавията в британската преса. Какво ще кажеш за идеята?
— Не много. Ако ме предадеш на полицията, те ще искат да знаят къде е Слейд, а той е сто пъти по- важен от мен. Ще пожелаят да претърсят кораба и ще преровят всяко ъгълче. Не би искал да направят това, докато Слейд е на борда, нали?
Уилър кимна.
— Вярно. Страхувам се, че ще се наложи да забравя за това очарователно представление. Имиджът ми ще трябва да мине и без него. Между другото, преди да умреш, ще те помолим да отговориш на някои въпроси; Например кои са твоите съучастници. Това ми напомни нещо. — Той се обърна към капитана: — Какъв е резултатът от търсенето на лодката?
— Ще разбера — отвърна той и напусна салона.
Аз въздъхнах.
— Дойдох сам.
Уилър кимна.
— Беше сам в началото, знам това. Но по пътя си присъединил някого към себе си. Разбираш, че искам да бъда сигурен. — Той посочи китаеца. — Моят приятел знае някои начини, за да ми кажеш истината, но, надявам се, няма да искаш да чуеш за тях.
Огледах салона, без да забележат. Оттеглянето на капитана намали противниците ми с един, но това не направи задачата ми по-лека. Зад мен имаше двама моряци — единият ме побутваше с пистолета ми, а Уилър и китаецът бяха отпред. Китаецът държеше ръката си в джоба и бях сигурен, че също е въоръжен. Погледнах към Слейд и се запитах дали щеше да се присъедини, ако се стигнеше до сбиване.
— Бих искал да знам как успя да разбереш за Макинтош и мен толкова бързо. Изглежда, си информиран за всеки факт от живота ми — включително и моята южноафриканска история.
Уилър се усмихна злорадо.
— Вие, британците, сте нация от аматьори. И това се отнася и за разузнавателните ви служби. А колкото до теб — беше ми казано, разбира се.
Съвсем искрено и неподправено се учудих.
— Кой би могъл да ти е казал? Само Макинтош и аз знаехме.
— Ти не си го направил.
Челюстта ми увисна и аз се втренчих невярващо в Уилър.
— Макинтош?
— Кой друг? Той беше малко пийнал и страшно недискретен. Не ми представляваше никаква трудност да го омилостивя този глупак. Накрая се усети, че говори твърде много, и спря, но аз вече бях научил достатъчно. — Той се засмя. — Бяхме започнали да обсъждаме наказателната реформа.
Аз бях изумен. Описанието, което направи Уилър, въобще не прилягаше на този Макинтош, когото познавах. Той съвсем не беше глупак и едва ли би се поддал на ласкателства. Какво искаше да постигне
