Макинтош, по дяволите, та е издал такава информация?
— Той, разбира се, е мъртъв — каза Уилър така невъзмутимо, сякаш говореше за времето. — Погрижих се за това веднага, след като се убедих, че си на сигурно място в Ирландия. Но в крайна сметка не успяхме да те опазим, нали? Тези ирландски клоуни също са аматьори. Но сега това няма значение, ето те тук и всичко е наред.
Почувствах как кръвта ми се смразява. Независимо дали Макинтош беше мъртъв или не — а това беше спорен въпрос, защото бях казал на Алисън да разпространи мълвата за неизбежния му край, — аз се почувствах предаден и неимоверно сам. Като човек, който изкачва стълби, без да има такива. Бях разтърсен. Трябваше да повярвам на Уилър, защото в нищо друго не виждах логика, а в същото време предателството на Макинтош също нямаше смисъл. Освен ако…
Капитанът се върна и прекъсна нишката на мисълта ми.
— Не намерихме лодка — каза той.
Уилър тъкмо нагласяше друга цигара в цигарето си.
— Все пак може и да казваш истината — отбеляза той и обърна главата си към капитана. — Искам да сложите тези двамата в отделни и сигурни каюти. Имаш ли някакво предложение?
— Слейд може да се върне в неговата.
— След всичко, което се случи? — повдигна вежди Уилър.
Китаецът се намеси:
— Трябва да бъде прикован за леглото с белезници и вътре винаги да има човек. Не бива да му позволяваме да вдига шум.
Уилър се замисли над предложението.
— Добре. Ами Станард?
— В най-горното помещение, където вратата е херметическа. Няма да може да се измъкне оттам.
Уилър кимна доволно и ми каза:
— Страхувам се, че ще трябва да оставиш въпросите си за после — когато влезем в открито море. Писъците на един човек се чуват на далечно разстояние. — Той направи безпогрешен жест и ме хвана за ръката. — Между другото, ти ли си отговорен за това, което се случи с нашите пазачи?
— Какво се е случило с тях? — опитах се да се усмихна. — Добре ли са?
— Не се оплакват. — Точно по британски — шега в лицето на смъртта. — Отведете го!
Хванаха ме под мишниците и ме извлякоха от салона… Когато минах покрай Слейд, видях, че лицето му беше сиво-жълтеникаво и изглеждаше абсолютно съкрушен. Изведоха ме на палубата до кърмата. Светлините на «Артина» бяха запалени и докато вървяхме, видях, че мъжът от дясната ми страна все още носи пистолета ми. Не ми харесваше мисълта за мястото, където ме водеха. От плановете, които бях разучавал, това беше една херметически затворена стоманена кутия, висока само четири стъпки. Можех да умра или от горещината, или от задушаване.
Но независимо дали ми харесваше или не, човекът до мен имаше оръжие. А фактът, че не го беше насочил към мен, не променяше нещата, не и докато двамата ме държаха в желязна хватка.
Завлякоха ме до средата на кораба и тогава се чу шум като от снаряд. Мъжът с пистолета нададе вик и го изпусна на палубата. Той застина, загледа се в кървящата дупка в ръката си и ме пусна.
Отново чух изгърмяването и видях огнен пламък от машинното. Другият ми придружител леко политна и отхлаби хватката си. Той се свлече бавно и видях, че в средата на челото му има червено петно.
— Скачай, глупак такъв! — чух да вика Алисън и аз полетях през борда много неелегантно — всеки крак и ръка се размахваха в своя собствена посока. Цопнах във водата като чувал с картофи и след две секунди чух как Алисън се гмурна, но доста по-женствено и изящно.
Не губих време да се прикривам под водата, а заплувах в кръг да намеря Алисън. Ръката ми докосна крака й, тя се изви и се хвана за китката ми. Заплувахме напред и под «Артина». Естествено беше да ни потърсят от страната на кораба, където бяхме скочили, и затова исках да се махнем оттам.
Но положението се усложни, защото въздухът започна да не ми стига. Всичко стана толкова бързо, че нямах време да си поема дъх, и сега започнах да се задушавам. Но не исках да се подавам над водата в обсега на куршумите им. Затова с Алисън подадохме само носовете си над водата, но чак когато стигнахме кърмата, където се заловихме за руля.
Поех няколко дълбоки глътки въздух и си позволих да извадя едно ухо над водата. На палубата имаше суматоха, чуваше се тропот на забързани крака и боботещият глас на капитана, който звучеше много заплашително. Повдигнах главата на Алисън за брадичката и прошепнах в ухото й.
— Плувай към «Таксбиекс» — колкото е възможно по-дълго под водата. Ще се срещнем на мястото, откъдето тръгнахме.
Тя не губи време да ми отговаря, а се гмурна и изчезна. Вдишах последна глътка въздух и я последвах. Винаги съм обичал да плувам, но сега ми дойде много, а и водата беше страшно мръсна. Когато усилието да стоя под повърхността ставаше непоносимо, издишвах през устата и подавах носа си навън, за да поема въздух.
Прочистих дробовете си с четири вдишвания и си позволих да хвърля поглед към «Артина». Един лъч светлина обхождаше водата, но не в моята посока. Тъкмо когато щях да се потопя отново, чух бучене на двигател и се скрих точно навреме, тъй като една бърза моторница прелетя покрай мен. Заплувах усърдно, за да набера дълбочина, и лодката мина точно отгоре ми, а водата се разлюля и ме повлече.
Три пъти трябваше да се подавам на повърхността, докато стигна брега, или по-скоро — дългата редица яхти, закотвени в пристана на «Лазарето крийк марина». Спрях пред носа на една яхта, задъхвах се и пуфтях, но затаих дъх, когато чух топуренето на боси крака на палубата отгоре.
Който и да беше това, изглежда, беше много раздразнен.
— Каква е тая дандания по средата на нощта? Какво, по дяволите, си мислят, че правят?
Един женски глас отговори:
— Мисля, че чух фойерверки.
— Какви ти фойерверки? Те са утре вечерта. А и кой идиот ще тръгне да гърми по това време, по дяволите?
Моторницата мина отново на половин метър разстояние, разлюля силно лодката, за която се държах, и предизвика неудържим изблик на ярост отгоре.
— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш бе? — изкрещя мъжът и аз си го представих като разлютен, оплешивял полковник от запаса.
Жена му каза:
— Ти вдигаш повече шум от всички наоколо. Връщай се в леглото!
Чуха се стъпки от боси крака, които скоро отзвучаха.
— Добре, но какъв ще бъде този сън след всичко това? — измърмори той. — Утре ще говоря с управителя. Как може да се вдига такъв шум през нощта?
Усмихнах се на себе си и поплувах надолу, докато се реша да изляза на брега. Дотътрих се до мястото, което бях определил за срещата, и се надявах, че Алисън е успяла да доплува и ме чака. Алисън ме тревожеше поради ред причини. В Ирландия тя се съмняваше в мен и беше склонна да мисли, че съм ги издал на «Бегълците». Но сега аз се съмнявах в нея.
Ако това, което беше казал Уилър, е вярно — че Макинтош е изплюл камъчето, — то аз бях загазил до шия, защото Макинтош не би направил такова нещо незабелязано. Но защо трябваше да вярвам на Уилър? Какви подбуди имаше той, за да ми каже истината! В такъв случай оставаше само още един човек, който можеше да е издал тайната — Алисън!
Това, което внезапно разколеба извода ми, беше последният епизод на «Артина». Ако Алисън го беше направила, защо тогава ме освободи? Защо стреля с пистолета си и рани един, уби друг и измъкна Станард в най-критичния момент? Нямаше никаква логика. Но все пак реших да държа под око мисис Алисън Смит за в бъдеще, в случай че не беше попаднала на моторницата.
II
