цел, преди да се натъкне, съвсем случайно, на останалите орки от ловния отряд. Те влачеха след себе си половин дузина убити лембари. Страк залиташе и дърдореше непонятно и се наложи да го отнесат обратно до лагера. Едва там намери достатъчно сили да им разкаже, на пресекулки, като се объркваше и повтаряше едни и същи фрази по няколко пъти, какво му се бе случило.
Върху огъня на шишове бе набучено лембарско, което изпълваше въздуха с апетитни ухания. Огладнял от преживяното и погълнатата доза пелуцид, Страк преглътна голямо количество слюнка.
Появи се Койла с две паници месо и приседна до него. Той се нахвърли лакомо върху онази, която тя му подаде.
— Исках да ти кажа, че наистина съм ти благодарна — поде тя. — Задето уби Разат-Каджи, имам предвид. Макар че предпочитах да го свърша сама.
— Удоволствието беше изцяло мое — изсумтя Страк, дъвчейки.
Тя го гледаше внимателно.
— Сигурен ли си, че той не каза накъде са се отправили Лекман и аверите му?
Страк все още се бореше с последствията от ефекта на пелуцида. Точно сега не му беше до заяждане.
— Казах ти всичко, което зная. Изчезнали са.
Койла се намръщи.
— Предполагам, че повече няма да ги видим — добави той, опитвайки се да я успокои. — Тези страхливци едва ли ще посмеят да се изпречат пред дружината.
— Те са ми длъжници, Страк — заяви тя. — И аз смятам да си прибера дълга.
— Зная и ще ти помогнем с всичко, с което можем. Но точно сега не можем да тръгнем да ги търсим. Ако обаче пътищата ни се пресекат отново…
— Не съм съгласна да чакам. Време е някой да се разправи с тях.
— Не ти ли се струва, че си малко вманиачена на тази тема? — попита той, като продължаваше да дъвче.
— Нямам нищо против да съм вманиачена! И ти щеше да се чувстваш така, ако те бяха подлагали на унижения, сякаш си добитък!
— Да, така е. Само че в момента не можем да направим нищо по въпроса. Да поговорим за това по- късно, а? Нали разбираш, още не съм съвсем добре.
Тя кимна, остави паницата си при огъня и се отдалечи.
От другата страна на огъня неколцина оръженосци съшиваха кожени елеци. Около тях бяха разхвърляни парчета прясно одрана кожа.
Страк тъкмо привършваше с яденето, когато Алфрей се върна и му рече:
— Готови сме да тръгваме за Дроган. Когато кажеш…
— И аз съм готов. Не мога да кажа, че главата ми е съвсем ясна, но язденето ще я оправи.
Приближи се Хаскеер, нарамил няколко елека. След него подтичваше Джъп.
— Не са съвсем по мярка — рече той, докато ги оставяше на земята.
— Аз пък не смятах, че подобно нещо може да те обезпокои — подметна джуджето.
Хаскеер го игнорира и се зае да раздава елеците.
— Я да видим… капитане. — Той хвърли на Страк един елек. — Алфрей — ето и на теб. Джъп. Виж този — като за дребосък е. На мен и задника не може да ми покрие!
Джъп дръпна елека и се озъби:
— Хубаво ще е от време на време да използваш главата си. Поне ще е някакъв напредък.
Хаскеер се захили и си тръгна.
Страк все още се полюшваше неуверено.
— Как се чувстваш? — попита го Алфрей.
— Поносимо. Но известно време няма и да помисля за пелуцид.
Алфрей се засмя.
— Беше прав за звездите — продължи Страк. — Ако ги бях взел със себе си…
— Зная. Имахме късмет.
— Но сега можеш да ми ги върнеш.
— Помисли ли за предложението ми да ги разделим?
— Съгласен съм, че е разумно, но предпочитам да останат у мен. Ако се наложи да се отделя пак от дружината, ще ги предам на теб.
— Ти решаваш, Страк. — По тона му личеше, че не е съгласен с решението на капитана. Бръкна в джоба си и извади трите звезди, но не бързаше да ги върне. Държеше ги в шепата си и ги разглеждаше внимателно. — Ще ти призная нещо. Радвам се, че ти ги връщам. Докато бяха в мен, ме измъчваше ужасното чувство за отговорност.
Страк взе звездите и ги прибра в кесията си.
— Зная какво имаш предвид.
— Странно нали? И двамата изпитваме едно и също, а нямаме ни най-малка представа за какво са предназначени звездите. Какво ще правим сега, Страк? Ще опитаме ли да вземем още една звезда от кентаврите?
— Нали знаеш, първоначалната ми идея бе да ги разменим с Дженеста срещу опрощаване на «провиненията» ни. Но колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че не бива да го правим.
— И защо?
— Първо, едва ли ще можем да се разберем с нея. Но по-важна е силата, която се крие в тези реликви.
— Но нали точно в това е въпросът? Ние не знаем нищичко за нея.
— Така е. Но научихме това-онова по време на пътя. Обясненията на Таннар например. И фактът, че Дженеста, която е магьосница, ги иска.
— И какво ще правим с тях?
— Мислих си да потърсим някой, който ще ни помогне да ги използваме. Но за добро — за да помогнем на орките и другите древни народи. Може би дори да ударим човеците и нашите тирани.
— И къде ще намериш този «някой»?
— Открихме Моббс и той ни разказа за инструментумите.
— Съжаляваш ли, че го срещнахме и стана така?
— Всичко на този свят се променя. Моббс не ни е карал да вършим онова, което направихме. Само ни даде причина, макар и доста мъглява. Затова смятам, че трябва да потърсим някой, който знае повече. Магьосник, алхимик, какъвто и да е.
— Вместо да ги предложим на Дженеста срещу живота ни?
— Помисли си, Алфрей. Дори да се спогодим с Дженеста, какъв живот ни очаква? Наистина ли вярваш, че можем да се върнем и да станем такива, каквито бяхме? Да се държим така, сякаш нищо не се е случило? Не, това е минало. Тези дни са забравени. Не виждаш ли, че цялата страна е обхваната от пламъци? Трябва ни нещо по-голямо. — Той постави ръка върху кесията. — И може би тези реликви са ключът към него.
— Може би.
— Да тръгваме за Дроган.
Той даде заповед да вдигат лагера.
До гората имаше само два-три часа път. Не беше никак трудно да се ориентират. Трябваше просто да следват брега на залива.
Както Страк се надяваше, от ездата главата му бързо се проясни. Но устата му постоянно съхнеше и той изпи огромни количества вода.
Страк предложи манерката си на Койла, която яздеше до него в челото на колоната. Но тя поклати глава и рече:
— Разговарях с Хаскеер. Или по-скоро се опитах да разбера какво се е случило, когато открадна звездите.
— И?
