— Да обсъдим един важен въпрос. Искаме да ти предложим сделка, която може да е изгодна за теб.
— Ще видим тая работа. — Той ги огледа внимателно. Имаше умни, проницателни очи. — Всъщност, предполагам, че каквото и да е, можем да го обсъдим по време на ядене. Ще ни направите ли компания?
— Благодаря. — Страк неволно потрепери при мисълта, че може да им предложат нещо, което да не е по вкуса им. Но нямаше как да откаже.
Орките наскачаха от конете и се отправиха към скованите под дърветата маси. От едната им страна имаше пейки и те насядаха по тях. От другата страна кентаврите останаха прави.
Поднесоха месо и риба. Имаше прясно изпечен хляб, купи с плодове и кошници с ядки и изсушени горски насекоми. Донесоха и ейл, заедно с кани опияняващо червено вино.
След като похапнаха, колкото да не обидят своите домакини, Страк вдигна тост.
— Искам да отправя най-сърдечните си благодарности за тази щедра трапеза — рече той.
— Често съм казвал, че са малко споровете, които да не могат да бъдат решени на маса, с добро хапване и пийване — отвърна Кеппатаун. Той изпи халбата си на един дъх и хлъцна. — Предполагам обаче, че при вас, орките, е различно. Ние първо задаваме въпроси, а после се бием. При вас май е обратното?
— Не винаги, Кеппатаун. Ние също сме склонни да се вслушаме в гласа на разума.
— Сигурен съм, че е така — отвърна добронамерено Кеппатаун. — Та какво ви води насам?
— У теб е един предмет, който бихме искали да закупим.
— Ако става въпрос за оръжия, по-добри няма да намерите никъде в Марас-Дантия.
— Не, не е за оръжия, макар че наистина вашите са най-добри. — Страк вдигна халбата си и отпи. — Говоря за една реликва. Наричаме я звезда. На теб може да ти е известна като «инструментум».
След тези думи на масата се възцари мълчание. Страк се надяваше, че това няма да се окаже затишие пред буря.
Но след известно време Кеппатаун се усмихна, което бе знак за възобновяване на разговора, макар че сега той заговори толкова тихо, че трябваше да се напрягат, за да го чуят.
— У нас наистина има такъв предмет — призна той. — И вие не сте първите, които идват тук, с надеждата да го получат.
— Значи са идвали и други?
— Да — през годините.
— Мога ли да попитам кой?
— О, бяха най-различни. Книжници, наемни войници, магьосници, овладели черната или бялата магия, мечтатели…
— И каква беше тяхната участ?
— Убивахме ги.
Като чуха това, орките се спогледаха.
— Но не и нас? — не се изплаши Страк.
— Вие дойдохте да питате, не се опитахте да го вземете. Говоря за онези, които пристигнаха тук с лоши намерения.
— Имаше ли и такива, които идваха с добро?
— Някои. На тях подарявахме живота, но си тръгваха разочаровани.
— Защо?
— Защото не можеха или не желаеха да приемат условията, при които бихме разменили звездата.
— И какви са тези условия?
— Ще стигнем до това. Първо ще трябва да се срещнете с някого. — Той се обърна към стоящия до него Гелорак. — Доведете Хеджест и му кажете да вземе реликвата. — Гелорак допи виното и препусна към гората. — Нашият шаман — поясни Кеппатаун на Страк. — Той е пазачът на инструментума.
След известно време се появи Гелорак, следван от друг кентавър. За разликата от останалите членове на тукашния клан, той носеше няколко огърлици от камъчета, или може би мидени черупки. Гелорак държеше в ръцете си дървена кутия. И двамата вървяха бавно.
След като ги представиха и Хеджест кимна унесено в отговор, Кеппатаун заповяда да покажат звездата. Поставиха украсената кутия на масата и я отвориха.
Вътре наистина имаше звезда, но тя бе различна от тези, които бяха у Страк. Тази беше сива, само с два лъча, стърчащи от централната сфера.
— Нищо особено, а? — подметна Кеппатаун.
— Вярно — съгласи се Страк. — Може ли?
Вождът на кентаврите кимна.
Страк извади внимателно звездата от кутията. Хрумна му, че може да е фалшификат. Докато я държеше, я притисна незабележимо с пръсти. Звездата беше необичайно здрава, съвсем като другите.
Кеппатаун изглежда разбра какво прави Страк, но не каза нищо.
— По-яка е, отколкото изглежда. На практика е неразрушима. Не бях виждал подобно нещо, а съм работил с всякакви материали. Не успях дори с огън.
Страк остави звездата в кутията.
— Защо ти е нужна? — попита го Кеппатаун.
Един въпрос, който Страк се надяваше да избегне.
— Ние сме от ордата на Дженеста — подхвана той отдалеч, решил, че половинчатата истина е по- добра от лъжата. — Но ни прогониха, обявиха ни за изменници. Мислехме си, че ще можем да си възвърнем положението, ако й я отнесем. Тя е страстна почитателка на древни реликви — добави той.
— Странно увлечение, като се има предвид репутацията й.
— Ние, орките, сме силно привързани към своята орда. А този предмет е единственият ни пропуск за връщане.
Страк имаше странното усещане, че Кеппатаун не вярва на нито една негова дума. Освен това му се стори, че не трябваше да споменава Дженеста. Всички познаваха злия й нрав. Кентавърът можеше да сметне, че тя е неподходящ приемник за звездата.
Ето защо беше изненадан, когато Кеппатаун каза:
— Не ме интересува кому и за какво е потрябвала. С радост бих се отървал от тази проклетия. Тя ни носи лош късмет. — Той кимна към кутията. — Какво знаете за тази звезда и нейните евентуални посестрими?
Страк не пропусна да отбележи, че Кеппатаун не беше сигурен в съществуването на другите звезди. Реши да не му казва, че държи в себе си още няколко.
— Много малко, ако трябва да бъда искрен.
— Това ще разочарова нашия приятел Хеджест. Всичко, което ни е известно, е, че би трябвало да притежава магични сили. Но вече двайсет сезона той се опитва да изстиска нещо от тази тук без никакъв успех. Ако питате мен, това е лембарско говно.
Кеппатаун не предлагаше, а търсеше информация. Страк почувства облекчение. Ако знаеше малко повече, кентавърът можеше да затрудни преговорите.
— Одеве спомена, че съществуват някакви условия, при които би се разделил със звездата — припомни му той. — Но никой не е искал да ги приеме.
— Така е. Никой не се и опита дори.
— За търговия ли става въпрос? Можем да предложим първокачествен пелуцид за…
— Не. Искам срещу звездата не богатства, а дела. Но се съмнявам, че и ти ще се съгласиш.
— Какво трябва да направя?
— Нека първо те попитам нещо. Не те ли интересува откъде съм се сдобил с тази звезда?
— Този въпрос ми мина през главата.
— Там, където и окуцях. При Адпар, кралицата на ниядите.
Страк не бе единственият, който се изненада от думите му.
— Винаги съм смятал, че тя е само мит.
