— Защото сестра й, Дженеста, държеше другите да мислят така. Адпар не е мит. — Ръката му се спусна към съсухрения крак. — Дори е прекалено реална, както установих за свое съжаление. Истината е, че никога не напуска царството си. Малцина от онези, които влизат в него, успяват да се върнат живи и невредими.
— Ще ни разкажеш ли какво се е случило? — попита Койла.
— Историята е съвсем простичка. Както при вашия народ, и при нашия съществуват изпитания, на които подлагаме достигналите зряла възраст младежи. Като млад бях много суетен. Исках да премина този изпит с успех, какъвто никой друг кентавър не е показвал. Ето защо се отправих към двореца на Адпар, за да открия и взема звездата. По някаква невероятна случайност намерих реликвата и успях да избягам с нея, макар че едва не заплатих с живота си. Адпар ми прати заклинание, последствията от което виждаш. Сега, вместо да използвам оръжията на бойното поле, аз мога само да ги изработвам.
— Съжалявам за бедата, която те е сполетяла — рече му Койла. — Не разбирам обаче какво искаш от нас.
— Да си възвърна тялото такова, каквото беше някога, за мен е по-ценно от всичко на света. За това не бих платил със злато или кристал. Но бих дал звездата.
— Ние не сме захари — припомни му Джъп. — Как очакваш да го направим? Вярно, нашият другар Алфрей притежава известни способности, но…
— Но не достатъчни, за да излекувам подобен недъг — намеси се Алфрей.
— Погрешно ме разбрахте — прекъсна ги Кеппатаун. — Аз зная как може да се подобри състоянието ми.
— Да, но какво общо има това с нас? — попита го Страк.
— Моят недъг е предизвикан от заклинание. Лечението също е магическо.
— Кеппатаун, ние не сме магьосници.
— Не, приятелю, ако беше толкова просто, отдавна щях да потърся услугите на някой прочут магьосник. Единственото, което би ме излекувало напълно, е една от сълзите на Адпар.
— Какво?
Орките нададоха учудени възгласи.
— Ти си се побъркал — подметна Хаскеер. Страк му хвърли гневен поглед.
— Де да беше така, стотник — отвърна му със спокоен глас Кеппатаун. — Но това е самата истина. Адпар сама ми каза, че това е единственото лечение.
Последва продължителна тишина, нарушена от Койла.
— А защо не й предложи размяна? Звездата срещу твоето възстановяване?
— Предложих, разбира се. Но тя се опита да ме измами. Искаше да вземе звездата и да ме убие. Трябва да знаете, че ниядите са злобна и отмъстителна раса. Убедихме се в това, защото техни отряди често нападат покрайнините на нашата гора.
— Чакай да изясним нещата — махна с ръка Страк. — Вземаме ти една сълза от Адпар, а ти ни даваш звездата, така ли?
— Имаш думата ми.
— И какво ще включва това?
— Пътешествие до нейното царство, което е разположено там, където Скарокските тресавища се преливат в Малолторските острови. Това е само на един ден езда оттук. Но районът не е спокоен. Адпар воюва със своите съседи — мръковете.
— А те са миролюбци, нали? — подметна подигравателно Хаскеер.
— Каквито и да са, когато си имат за съсед Адпар, налага се да забравят за мира. Освен това се конкурират за храната. И океанът, също като земята, страда от отслабването на магията, причинено от хората.
— Къде точно е разположен замъкът на Адпар? — попита Страк. — Можеш ли да ни го покажеш на картата?
— Да. Но се боя, че не е никак лесно да се стигне до него. Баща ми веднъж поведе една експедиция, чиято цел бе да заловят Адпар. Нито той, нито другарите му се върнаха. Тежък удар за нашия клан по онова време.
— Не бих искал да обиждам духа на баща ти, но вие не сте свикнали да воювате. С нас няма да им е много лесно.
— Не се и съмнявам. Но трудностите не се изчерпват само с пътуването. Не мога да си представя как може да бъде накарана една коравосърдечна кучка като Адпар да пророни сълзи.
— За нас този въпрос е още по-неясен — призна Койла.
— Че защо?
— Орките не плачат.
Кеппатаун я погледна изненадано.
— Не го знаех. Съжалявам.
— Задето не пускаме сълзи ли?
— Ще трябва да обмислим този проблем — рече Страк. — Но смятам да опитаме.
— Наистина ли?
— Не мога нищо да ти обещая, Кеппатаун. Ще проведем разузнаване и ако установим, че задачата е извън възможностите ни, ще се откажем. При всички случаи ще те известим за решението си.
— И това е добре за начало — кимна кентавърът.
— Все пак сме ти благодарни, че не скри от нас опасностите.
— Предлагам ви да си отдъхнете тук тази вечер и да поемете утре. Освен това, не мога да не отбележа, че оръжията ви са крайно неподходящи. Ще ви въоръжим с най-доброто, което имаме.
— Това е музика за оркските уши — засмя се Страк.
— И още нещо. — Кеппатаун пъхна ръка в джоба на кожената си престилка, извади малка керамична купичка и я подаде на Страк.
Алфрей втренчи очарован поглед в изрисуваните й стени.
— Нещо против да попитам откъде я имаш?
— От една друга младежка лудория — отвърна Кеппатаун и ако кентаврите се изчервяваха, сигурно сега лицето му щеше да е пламнало.
20.
Всеки път, когато навлизаше в онова, което мислено наричаше «отвъдното», се налагаше да заплаща съответната цена. Силите му се топяха по малко, макар и на пръв поглед незабележимо. Намаляваше и способността му да координира мислите си.
По този начин ускоряваше смъртта си.
Тъй като не можеше да прекарва достатъчно време в регенерация, този проблем щеше само да ескалира. И наистина, действията му заплашваха и неговото тукашно «аз».
От друга страна си даваше сметка, че в положението, в което се намираше, всичко това има само относително значение. Но въпреки че намесите му бяха деликатни и едва забележими, те можеха да влошат нещата. При последния случай за малко не предизвика бедствие. Опитвайки се да направи онова, което трябваше, едва не стори нещо пагубно — при това отново.
Но нямаше избор. Събитията бяха твърде напреднали. А сега дори съдовете на собственото му тяло се обръщаха едни срещу други. Само непредсказуемата съдба възпрепятстваше катастрофата, а онова, което можеше да направи, бе толкова незначително. И макар да бе изтощен, той се приготви да излезе, отново преобразен до неузнаваемост.
Би могъл да позволи на смъртта да го отърве от бремето, но го спираше вината и мисълта, че е отговорен за толкова много страдания. И за още по-големите злини, които можеха да дойдат.
