— Невъзможно или не, той го направи — рече му Джъп.
— Трябва да е някъде наблизо — упорстваше Койла.
— Оставете — махна с ръка Страк. — Имам чувството, че си губим времето.
— Трябва да му се признае, че много го бива в изчезването — рече Хаскеер.
От мястото, където се намираха, вече се виждаше началото на Скарокските тресавища. Отвъд тях, далеч на запад, синееше безбрежният океан, а сред него се открояваше огърлицата от малки острови.
От много време Дженеста не бе повеждала лично армията си в някоя кампания.
Всъщност настоящото придвижване на войската можеше да се нарече по-скоро военна операция и дори и това название щеше да е прекалено гръмко, като се имаше предвид, че основната му цел бе да плячкосат и разрушат едно малко селище. Но въпреки това я крепеше надеждата, че докато е извън стените на замъка, може да научи нещо за местонахождението на Върколаците. Освен това й беше приятно да излезе на въздух, пък и в края на краищата щеше да й помогне да попълни запасите си от магьосническа енергия.
Само на половин ден път от Каменна могила се натъкнаха на истинско малко съкровище. Съгледвачите докладваха за унистко селище, толкова ново, че го нямаше дори на картите. Бяха го пропуснали даже шпионите й. Грешка, която щеше да бъде наказана, веднага щом се приберяха. Тя поведе армията си от орки и джуджета, общо десет хиляди, срещу поселището.
Едва ли някога е имало по-добра илюстрация на поговорката «да използваш секира, за да прогониш феи». Селището беше съвсем малко и зле защитено. Състоеше се от набързо вдигнати колиби и незавършена ограда. Обитателите му, около петдесетина на брой, ако се брояха и децата, бяха невежи селяци и скотовъдци, достатъчно глупави, за да дръзнат да се приближат до кралството й. Вбесиха я още повече, когато сметнаха, че ще е най-добре да се предадат. Всъщност тя мислено съжали, че не всички унисти са толкова лесни за побеждаване.
Това, което последва, бе приятна добавка към магичните й резерви — сърцата на близо двайсетина подбрани жертви, изтръгнати още приживе. Успя да погълне само малка част от тях, разбира се, но изобилието от енергия й позволи да подложи на изпитание нещо, за което бе чела в старите писания.
Преди да поеме на това малко пътешествие, тя бе пратила агенти на север, дълбоко в Хоянгерската пустош, за да докарат каруци с лед и твърд сняг. Натъпкан в каци, които на свой ред бяха увити със зебло и кожи, товарът бе доставен бързо, преди да се разтопи. Сега тя нареди да приберат човешките органи в каците, с намерението да се храни с тях постепенно, докато ледът се топи. Вярно, че нищо не можеше да замени пресния продукт, но въпреки това щяха да свършат добра работа.
Ако се получеше, смяташе да прибягва до подобен подход за запазване на храната по време на продължителните походи.
Дженеста излезе от колибата, където бе устроила своето ужасяващо пиршество и попи с кърпичка окървавените си устни. Остана малко изненадана от апетита, с който се бе нахранила. Още едно последствие от разходката на чист въздух, реши тя.
Мерсадион имаше доста обезпокоен вид. Чакаше я намръщен на коня си.
— Изглеждате ми обезпокоен, генерале — обърна се тя към него, докато си бършеше ръцете. — Не ви ли радва победата?
— Разбира се, че ме радва, Ваше Величество — побърза да отвърне той с угодническа усмивка.
— Тогава какво ви яде?
— Милейди, офицерите ми докладват за нарастващо недоволство сред армията. Не е голямо, но достатъчно, за да ме обезпокои.
— Мислех, че си се справил вече с това, Мерсадион — скастри го тя недоволно. — Нали заповядах да бъдат екзекутирани смутителите?
— Така и направих, милейди, по няколко от всеки полк. Това обаче сякаш предизвика ново недоволство.
— Тогава убий още. Каква е причината за днешните им оплаквания?
— Изглежда, милейди, поставят под въпрос необходимостта да се разруши това… селце.
— Какво!?
Той пребледня, но намери сили да продължи.
— Не е каквото си мислите, милейди. Просто някои от орките смятат, че ще е по-правилно къщите да се оставят. Не искат да бъдат разрушавани. Смятат, че ще е по-добре в тях да живеят жените и децата на орките, загинали на служба при вас.
— Аз пък държа да ги разрушим! Като предупреждение към страхливците. Нека знаят какво очаква семействата им, ако не се представят подобаващо!
— Да, милейди — склони покорно глава Мерсадион.
— Генерале, започвам да се съмнявам във вашата способност да поддържате реда. — Мерсадион се сви върху седлото. — И си мисля, че първото, което трябва да направим, като се върнем в Каменна могила, е да изтребим до крак тези непокорници!
— Милейди.
— А сега ми донеси една факла!
— Ваше Величество?
— Факла, за бога! Трябва ли да ти нарисувам картинка в прахта?
— Не, Ваше Величество. — Той скочи от седлото и се затича към останките на колибите.
Докато чакаше нетърпеливо връщането му, тя зарея поглед към кръжащите високо в небето бойни дракони.
Мерсадион се върна с дървена факла, чиято глава бе усукана с натопен в катран плат.
— Запали я! — нареди му тя с привидно безразличие.
Той коленичи и извади огниво, докато тя го стрелкаше с нетърпеливи погледи. Най-сетне успя да запали факлата.
— Дай я тук! — кресна му тя и я дръпна от ръката му. След това се приближи до колибата, от която преди малко бе излязла.
— Това село е унистко гнездо. Няма да е достатъчно назидание, ако само го унищожим. А аз не обичам да оставям нещата недовършени. — Тя хвърли факлата вътре. Почти веднага лумнаха пламъци. Чуха се писъците на неколцината останали живи човеци.
Тя се върна при коня си и скочи на седлото. Той направи същото.
— Наредете на армията да тръгва — заповяда му тя. — Ще потърсим следващото гнездо.
Докато се отдалечаваха, Дженеста погледна през рамо към селото. Пожарът се разрастваше бързо. Скоро от селото щеше да остане само пепел.
— Ако искаш нещо да се свърши както трябва, свърши си го сам — обърна се тя с ведра усмивка към генерала. — Както обичаше да казва многоуважаваната ми майка Вермеграм.
21.
Скарокските тресавища изглежда имаха свой собствен климат.
На пръв поглед времето там не се отличаваше от това в равнините, само дето бе доста по-неприятно. Облаците бяха по-ниски, дъждът — почти непрекъснат, вятърът — по-хапещ. Беше и по-студено. Може би защото нямаше какво да се изпречи на пътя на въздушните маси, които се спускаха откъм настъпващата ледена планина. Нямаше нито планини, нито гори, които да образуват естествена преграда срещу тях, а веднъж пристигнали, те се смесваха с хладината, идваща от Норантелийския океан.
Доволни от наскоро ушитите кожени елеци, оръженосците бяха спрели в покрайнините на блатата и оглеждаха този вещаещ нещастия пейзаж.
Пред тях се простираше огромно и равно мочурище от черна тиня и пясъци. Тук-там се виждаха малки езера, пълни с жълтеникавозелена, жабунясала вода. На места стърчаха единични изсъхнали,