наподобяващи скелети дръвчета, които само придаваха допълнително униние на тази мрачна картина. Вонеше на разложена риба и други, още по-нездравословни неща. Нямаше и следа от живинка, не се виждаха дори птици.
В далечината се ширеше океанът. Повърхността му бе разпенена, сивкава. Малко по-навътре стърчаха Малолторските острови, полускрити от мъгли, необитаеми. Някъде там, сред вълните, мръковете се бореха за своето несигурно съществуване.
Това беше тъжна и окаяна сцена и Страк не можа да не я сравни с величествения пейзаж от неговите сънища.
— Така — заговори Хаскеер. — Видяхме, каквото има за виждане, не ни хареса, сега да се връщаме.
— Не бързай толкова — спря го Страк. — Нали казах, че ще разузнаем.
— Какво има да се разузнава? Само гадни пущинаци.
— А ти какво очакваше? — зачуди се Джъп. — Танцуващи девици, които да те замерят с розови листенца?
Койла прекъсна караницата, като се обърна към Страк.
— Как смяташ да го прекосим, капитане?
— Според Кеппатаун ниядското царство се намира от другата страна на блатата, на брега на океана. По-голямата част от него била под юдата.
— Страхотно — промърмори Хаскеер. — Сега пък ще сме риби.
Страк го игнорира.
— Но в двореца на Адпар може да се влезе както по вода, така и по суша. Ако ще го нападаме, ще ни е нужна цялата дружина, с изключение на тези, които ще останат при конете.
— Нали не смяташ да възложиш тази задача на мен? — попита малко настръхнало Алфрей.
Пак се притеснява за възрастта си, помисли си Страк. Изглежда става все по-чувствителен на тази тема.
— Не, разбира се. Ще ни трябваш там. Но, както вече казах, не можем да вземем конете. Талаг, Лиффин, ще ги оставим на вас. Съжалявам, но това също е важна задача.
Двамата кимнаха умърлушено. Никой орк не обичаше да му възлагат скучни задачи, когато наближава бой.
Джъп върна разговора към непосредствено предстоящото.
— Значи предлагаш да действаме направо. Без да пращаме съгледвачи?
— Да. Ще прекосим блатата и ако обстановката позволява, ще влезем в двореца. Не ми се ще да губим повече време.
— Виж, това вече ми харесва — подметна Хаскеер.
— Спомнете си какво каза Кеппатаун — продължи Страк. — Че в момента Адпар има някакви неприятности. Това също може да ни помогне. Но ако положението стане напечено, ще се върнем, без да встъпваме в бой. Животът ни е по-важен от някакви местни размирици.
— Съгласен — кимна Джъп.
Страк погледна към небето.
— Да вървим, преди да е заваляло по-силно. — Той се обърна към Талаг и Лиффин. — Както казах, не възнамеряваме да се задържаме тук. Но ако не се върнем до утре сутрин, действайте както намерите за добре. Можете да продадете конете. Това ще ви осигури известна издръжка.
Двамата го изгледаха мълчаливо.
— Дръжте се близо един до друг — инструктира Страк останалите. — И си отваряйте очите.
— Както винаги — кимна Джъп.
— Помнете, противникът тук е в стихията си. Ниядите се чувстват еднакво добре и във водата и на сушата. Чуваш ли, Хаскеер?
— Да — кимна стотникът, сетне попита: — Защо го казваш точно на мен?
Навлязоха в тресавището. И тук, като в Дроганова гора, цареше тишина. Но това бе различна тишина. Онази там бе мирна. Тази бе неспокойна, донякъде зловеща. Докато Дроган обещаваше, тресавището заплашваше. Въпреки че наоколо не се виждаха противници.
В началото стъпваха в мека почва, скоро след това навлязоха в тиня. Страк се огледа и забеляза, че Хаскеер върви малко встрани от останалите.
— Дръж се към колоната — викна му той. — Не се отделяй. Не знаем какво може да се спотайва по тези места.
— Не бери грижа, началник — отвърна нехайно Хаскеер. — Зная какво правя.
Чу се отчетлив, всмукващ звук. За секунда Хаскеер потъна до пояс в тинята.
Другите се хвърлиха към него. Той продължаваше да потъва.
— Не се бори, само ще стане по-лошо — предупреди го Алфрей.
— Измъкнете ме от тук де! — сърдеше се Хаскеер. — Не стойте така, направете нещо!
Страк обаче скръсти ръце.
— Чудя се дали да не те оставя да потънеш до устата. Може би това е единственият начин да я затворим.
— Хайде, капитане! — замоли се Хаскеер. — Тук е ужасно студено, мамка му!
— Е, добре, извадете го.
Измъкнаха го не без усилие. Хаскеер не спираше да проклина. Куртката му беше изцапана. От ръкавите му висяха черни водорасли.
— Пфу, как вони! — оплака се той, докато размазваше калта по лицето си.
— Не се тревожи — успокои го Джъп. — Никой няма да забележи.
— Благодари се на Четворицата, че не беше ти, дребосък такъв! На две стъпки по-надолу вече щеше да си се удавил!
Койла вдигна ръка да скрие усмивката си.
— Е, гледай да се държиш към нас, ясно? — попита го Страк.
Продължиха отново под несекващите оплаквания на Хаскеер. След около час забелязаха в далечината верига неравни скали. В някои от тях бяха пробити огромни дупки, през които се виждаше океанът.
Койла се намръщи.
— Ако това е границата на ниядското кралство, питам се, къде са пазачите?
— Може да са по-нататък — предположи Страк.
— А ние накъде ще продължим? — намеси се Алфрей.
— Според Кеппатаун една или няколко от тези пещери водят към двореца. Жалко, че не е запомнил коя точно. Избери една.
Алфрей помисли малко и посочи:
— Онази там.
Приближиха я безшумно и влязоха. Беше най-обикновена пещера.
— Алфрей, добре че не се налага да се прехранваш по този начин — присмя му се Хаскеер. — Сега какво, Страк?
— Ще ги обикаляме наред, докато открием нужната.
Провериха още три, но без никакъв успех.
— Писна ми от тия пещери — захленчи отново Хаскеер. — Все едно съм някакъв прилеп.
После Койла посочи една, която й се стори обещаваща. Оказа се доста дълбока и светлината от входа едва стигаше, за да се ориентират. Накрая завършваше с естествена арка. Преминаха под нея и се озоваха в стръмен тунел. На дъното му се виждаше зеленикаво сияние.
Започнаха да се хлъзгат надолу с извадени оръжия.
Но вместо сред дебнещи нияди, се озоваха в галерия. В нея бе влажно и гласовете им ехтяха. Зеленикавото сияние извираше от стотици подобни на корали образувания, които растяха по пода и стените.
Алфрей се наведе над едно от тях.
— Не зная какво е това нещо, но е ужасно полезно — прошепна той.
