му бе принуден да се скрие под водата.
Койла запращаше метателни ножове по главите на противниците си. Но всяко мятане означаваше изгубено оръжие, а запасите й бяха ограничени. Два от ножовете й не попаднаха в целта, а третият одраска нияда по главата. Той нададе болезнен вик и се гмурна в мътната вода, оставяйки след себе си кървава диря.
Триумфиращ вик отзад обяви първия поразен противник.
— Засега се справяме добре! — викна задъхано Страк. — Но ако дойдат още…
Той млъкна, защото от водата изникна поредният нияд, който се нахвърли върху него с нащърбеното си копие. Страк приклекна и се озова под водата. Преброи до три, усещайки хладния й натиск, след това се показа над повърхността.
Ниядът едва не се препъна в него. Страк заби меча си в корема му. Черупката, обгръщаща тялото му, се пропука. Рукна кръв. Ниядът отвори уста, но вместо крясък, отвътре изхвърча едър кървав съсирек. Той тупна назад и потъна. Страк се закашля и изплю зловонна слуз.
Хаскеер и Джъп бяха притиснали своя противник от две страни. През рамото му минаваше крива кървава диря. Ниядът очевидно губеше сили и увереност.
Хаскеер се прокрадна незабелязано зад него и го удари през шията. Ниядът се наведе, търсейки инстинктивно защитата на водата. Само че сбърка посоката, защото острието на Хаскееровия меч се стовари върху главата му и я разцепи. Отвътре бликна мозък.
Оставаха само четирима нияди, които вече не изглеждаха толкова застрашителни. Страк вече не се съмняваше в успеха. Трима от ниядите бяха на пътя на дружината. Койла шляпаше из водата, преследвайки четвъртия, който бавно се отдалечаваше. Увлечена в преследването, тя не забеляза друг нияд, който плуваше незабелязано встрани от нея. Извъртя се в последния миг, но се озова срещу двама противници. Единият от тях вдигна меч за удар.
Кестикс обаче го зърна.
— Койла, внимавай! — извика той и се хвърли към нея.
Успя да се озове между нея и вдигнатия меч. Сигурно се надяваше да отбие удара, но сметката му излезе погрешна.
Назъбеното острие на нияда се впи право в гърдите му и потъна надълбоко. Кестикс нададе предсмъртен вик.
— Не! — изкрещя Койла. Но в същия миг трябваше да отбие атаката на другия нияд.
Все още жив, но тежко ранен, Кестикс се озова в обятията на своя противник. Съпротивляваше се вяло. Другите дочуха виковете му. Неколцина, между които и Страк, се хвърлиха да му помагат.
Когато обаче стигнаха там, можеха само да гледат безпомощно как ниядът изчезва с Кестикс под водата. Остана само голямо кърваво петно.
Неколцина орки се гмурнаха под водата с надеждата да спасят ранения си другар.
— Оставете! — извика им Страк. — Прекалено е късно за него!
Завладени от безсилен гняв, орките се нахвърлиха върху останалите нияди. Малко преди да ги довършат, забелязаха наоколо нови водовъртежи и мехури.
— Лоша работа, капитане — викна запъхтяно Джъп. — Не можем да се справим с толкова много!
От водата се показаха глави. Но не бяха на нияди. Бяха на мръкове. Няколко десетки, въоръжени с тризъби копия и ножове.
— Богове! — възкликна Алфрей. — И тези ли са срещу нас?
— Не мисля — отвърна Страк.
Оказа се прав. Мръковете се нахвърлиха върху неколцината останали нияди с отмъстителна ярост.
Един от тях все пак спря и вдигна ръка за поздрав към орките.
Страк не бе единственият, който му отвърна със същото.
— Ще им останем длъжници — рече той на другарите си. — А сега да се махаме оттук.
Напуснаха полесражението и се отправиха към отсрещния бряг, но в сърцата си се прощаваха с Кестикс.
23.
Тъгата не ги изостави през целия обратен път към Дроган. Дори победата не бе в състояние да ги разведри.
— Заслужаваше ли всичко това да изгубим един от другарите си? — обобщи мислите на останалите Алфрей. — Още повече неустрашим воин като Кестикс.
— Рискът е неизменна част от нашата професия — припомни му Страк. — И други орки загиват, при това не за толкова благородни цели.
— Толкова ли си сигурен, че нашата цел е благородна? Събираме някакви реликви, които дори не знаем за какво служат.
— Не ни остава друго освен да вярваме, Алфрей. Сигурен съм, че ще дойде денят, когато ще можем да отдадем заслужена почит на Кестикс и останалите, които паднаха като герои, за да се възцари новият ред. Само не ме питай какъв ще е този ред. Надявам се, че ще е по-добър от настоящия. — На Страк наистина му се искаше да вярва в думите си. Инак чувството за вина заради загиналия им другар можеше да го смаже.
Алфрей не отговори, втренчил поглед в знамето, което му бе поверено. Изглежда намираше някакво успокоение в него, в идеята за обединение, което то олицетворяваше. Което бе олицетворявало някога.
Вече виждаха в далечината Дроганова гора, когато Джъп извика:
— Погледнете на запад!
Оттам се приближаваше голям конен отряд.
— Мисля, че това са хората на Хоброу — Докладва джуджето.
— Няма ли най-сетне да ни оставят на мира? — оплака се Койла.
— Не и днес, както изглежда — отвърна Страк. — Такъв ни бил късметът.
Те пришпориха конете в галоп.
— Видяха ни! — извика Хаскеер. — И също препуснаха.
Започна бясно преследване. Дружината препускаше с главоломна бързина към прикритието на гората. Но блюстителите бяха твърдо решени да ги застигнат и разстоянието помежду им се скъсяваше.
Докато подканяше другите да бързат, Страк се озова на опашката на колоната. И тогава се случи нещастието. Върколаците тъкмо описаха широк завой и се скриваха от погледа му, когато копитото на коня му хлътна в една заешка дупка и животното се препъна. Страк излетя във въздуха, тупна на земята, претърколи се бързо и скочи на крака, но подплашеният кон беше избягал надалеч.
Тътенът на приближаващи се копита го накара да се обърне.
Отрядът на блюстителите препускаше право срещу него. Страк се огледа трескаво за скривалище. Не видя нищо подходящо и извади меча си.
Една голяма сянка се спусна над него.
Точно над главата му се рееше дракон, чиито могъщи криле вдигаха облаци прах и листа. Вцепенени от ужас, блюстителите дръпнаха юздите на конете си. Заковаха толкова внезапно, че някои от тях се изтърсиха от седлата.
Страк обаче знаеше, че е обречен. Не се съмняваше, че това е един от бойните дракони на Дженеста, и очакваше всеки миг да бъде изпепелен.
Драконът се спусна между него и отряда на човеците. Когато се изравни с погледа му, Страк забеляза, че го язди самата Глозелан.
Тя му протягаше ръка.
— Качвай се, Страк! Размърдай се! Какво имаш да губиш?
