доволен, че поне бе взел само десет оръженосци със себе си. Повече не посмя да откъсне от стената.
Сега се връщаше обратно, тичайки с всички сили, следван от Талаг и останалите. Ала когато свиха покрай една сграда и излязоха на прав участък от улицата, забелязаха отпред суматоха.
Право към тях по улицата препускаше в галоп самотен унистки кавалерист. По петите го следваше разгневена тълпа. Конникът бе успял да проникне през някоя разбита врата и някак бе преодолял първоначалната защитна линия. Сега се носеше изправен на стремената, обсипвайки хълбоците на коня си с чести камшични удари.
Изведнъж на улицата изскочи дете. Беше Айдан Галби.
Орките му извикаха да спре, същото сториха и хората от тълпата. Конникът продължаваше да лети напред, без да променя посоката.
Той блъсна момчето, претърколи го и го отхвърли настрани като парцалена кукла. Айдан остана да лежи по очи встрани от пътя.
Сблъсъкът бе забавил ездача, но не достатъчно, за да успеят да го спрат. Докато той размахваше камшика си над главата на разпенения кон, Страк и отрядът му го заобиколиха. Талаг и двама оръженосци уловиха юздите на коня. Ездачът обаче така съсече Талаг с меча си, че почти отдели главата от тялото му.
Дотича Страк и улови конника за пешовете на мундира. Дръпна го през седлото, събори го долу и го прободе в гърдите. След това се обърна да види как е Талаг. Но бързо разбра, че с него е свършено.
После се изправи и изтича при момчето. Нямаше никакво съмнение, че е тежко ранено. Беше в безсъзнание и дишаше повърхностно. Страк знаеше, че е опасно да го премества в това състояние, но то се нуждаеше от спешна помощ. Оркът се наведе и го вдигна внимателно на ръце.
На платформата над тях се показа Носкаа и попита какво да прави.
— Ти командваш, докато се върна! — викна му Страк.
След това се затича, притиснал момчето към гърдите си.
16.
Страк търчеше сред хаоса, стиснал в прегръдките си раненото дете. От всички страни ехтеше грохотът на обсадата. От платформите продължаваха да валят тела. Огнени езици се издигаха към небето. Обърнал гръб на стената, той се носеше право към сърцевината на селището.
Най-сетне стигна къщата на Криста. Бяха я пригодили за полева болница. Пред вратите се бе подредила опашка от носачи, които изчакваха реда си, за да вкарат ранените. Вътре в стаите се разпореждаха знахарите на селището.
— Върховната жрица! — провикна се той, като си проправяше път. — Къде е тя?
Един от помощниците му посочи стая, пълна със заети от ранени легла. Той изтича вътре. Криста стоеше при отсрещната стена, наведена над ранен войник. Тя вдигна глава и го видя. На лицето й се изписа шок и уплаха. Очите й се разшириха.
— Какво е станало? — извика тя и изтича да вземе детето.
Страк й обясни набързо.
Тя положи внимателно момчето на един сламеник и се надвеси над него.
— Айдан! Айдан! — Тя се обърна към Страк и рече: — Трябваше да е тук. Не разбирам как…
— Предполагам, че се е изгубил в суматохата, и е бързал да се върне при теб. Какво е положението?
— Нямам кой знае какъв опит. Но не изглежда никак добре.
Дотичаха знахари. Бяха местни лечители, съоръжени с кандила с ароматни свещички и торбички с билки. Те се скупчиха около раненото момче и започнаха да обсъждат развълнувано какво трябва да се направи. Не изглеждаха никак обнадеждени, нито кой знае колко компетентни. Но той не посмя да изкаже на глас съмненията си.
Погледна към Криста. Беше започнала да се отдава на мълчаливо отчаяние.
Той се измъкна незабелязано. Веднага щом излезе от къщата, се затича.
Отправи се към онази част от стената, където бе отрядът на Алфрей. Част от нея все още димеше от наскоро потушените пожарища, а върху платформата цареше хаос. Нападателите обаче бяха намалели значително. Страк си помисли, че силата на атаката им вече отслабва. Проправяйки си път през тълпата от защитници, той откри Алфрей при една от вътрешните стълби да изтрива кръвта от меча си. Дрехите му също бяха опръскани с кръв.
— Страк? — попита Алфрей. — Какво има?
— Детето на Криста Галби. Ранено е.
— Как е станало?
— Удари го кон. Един унистки ездач, който проникна в селището. Струва ми се, че е в тежко състояние.
— Какво му е?
— Беше в безсъзнание, когато стигнах до него. Струва ми се, че понесе по-голямата част от удара с гърдите.
— Някакво кървене? Рани? Разкъсана кожа?
— Не съм съвсем сигурен. Не видях кръв. Но дишането беше затруднено.
— Хъм. С какво го лекуват?
— Не зная. Около него се е събрала цяла делегация знахари. Нали знаеш как действат. Палят ароматични свещи и пеят монотонни песни.
— Ако е само това, няма да му помогнат.
— И на мен така ми се стори — призна Страк. — Ти имаш опит с подобни наранявания, нали?
— Много пъти. От падания и по време на битка. Поне половината от тях успях да спася. Разбира се, не мога да кажа колко тежко е състоянието му, преди да съм го видял.
— И аз си мислех, че там им трябва полеви хирург.
— Сигурно добре ще се погрижат за него, щом е син на Върховната жрица.
— Кой знае? Малко се съмнявам, като се има предвид какъв хаос цари в селището. Ще дойдеш ли да го прегледаш?
— А как ще погледнат на това? Ние не сме от техния народ.
— Криста сигурно ще ти бъде благодарна. Пък и ти имаш далеч по-голям опит от тукашните лечители. Лечението на подобни травми сигурно се основава на общи принципи. Все неща, които са ти познати.
Алфрей обмисли за кратко предложението му.
— Това няма нищо общо със звездата, нали?
— Какво искаш да кажеш?
— Нали не си мислиш, че ако помогнем на сина й, тя ще е толкова благодарна, че ще… Не, виждам, че това не ти е било на ума. Глупаво беше от моя страна да го казвам.
— Наистина не е това. Той е само едно дете. Страда от войната като нашите малки.
— Много от нашите малки страдат от ръцете на човеците — подметна цинично Алфрей.
— Но не на тези човеци. Идваш ли?
— Да. — Той огледа сцената на стената. — Положението тук се поуспокои. Мисля, че ще се справят и без мен.
Алфрей предаде командването на един опитен оръженосец. После двамата със Страк се метнаха на коне и препуснаха обратно.
В къщата на Криста цареше същата бъркотия. Продължаваха да постъпват ранени. Двамата с мъка си проправиха път през тълпата, игнорирайки протестите на околните. Влязоха в стаята, като прекрачваха лежащите на пода и избутваха настрани носачите.
Групата знахари около матрака на Айдан се бе увеличила. Чуваха се монотонни припеви, миришеше на димящи билки. Самата Криста бе коленичила до момчето, заровила лице в ръцете си, и изцяло отдадена
