— Имат дух — възрази Койла. — Трябва да им се признае.
— Имат, но не достатъчно.
— Твърде си взискателен към тях.
— Както вече казах, това са само човеци и нищо повече.
Разговорът им секна, когато на платформата се показа Криста Галби. Тя се приближи към тях, като повдигаше внимателно краищата на полата си.
Всички я поздравиха. Криста изглеждаше в по-добро настроение.
— Дойдох да ви кажа, че Айдан се поправя — съобщи им тя. — Вече е в съзнание и изглежда ме разпозна. Дишането му също се подобри. — Тя застана пред Алфрей и улови мазолестите му ръце в своите. — Трябва да ти благодаря за това. Не зная как бих могла да ти се отплатя.
— Няма нужда. Радвам се, че момчето се подобрява. Но все още се нуждае от грижи. Ще намина да го видя по-късно.
— Благодаря ти — усмихна се тя. — Нека боговете бдят над сина ми — и над вас.
— От нас всички Алфрей заслужава лъвския пай от божията благодарност — рече Страк.
— Не се подигравай с боговете — сряза го Алфрей. — Не е никак разумно. Без тяхна помощ старанията ми щяха да отиват нахалост.
Страк кимна към армията зад стената.
— Чудя се, дали те благодарят на своя бог, или го проклинат?
— Не знаех, че си скептик, капитане — погледна го Криста.
— Честно казано, напоследък вече и аз не зная какъв съм. Люшкам се от едната крайност в другата.
Никой от останалите не знаеше какво да каже.
— Та, както казах, никога няма да мога да ви се отплатя — повтори Криста. — И все пак, ако е по силите ми да направя нещо за вас, само ми го кажете.
— Какво ще кажеш за звездата? — изтърси Хаскеер.
Другите му метнаха смразяващи погледи.
— Звездата? — в началото Криста изглеждаше объркана. След това интуицията й помогна да схване за какво става въпрос. — За инструментума ли говорите?
— За… кое? — попита с привидно простодушие Джъп.
— Инструментум. Това е религиозна реликва. Вярно, че малко напомня на звезда. За нея ли питате?
Трудно им беше да го отрекат.
— Той само искаше да попита дали може да я видим? — намеси се Койла.
— Откъде знаете, че я притежаваме? Не го пазим в тайна, но и не сме го разгласявали.
— Каза ни един търговец, когото срещнахме по пътя си. Катц. Той е пикс.
— Ах, да. Помня го.
— Разказът му ни заинтригува — продължи Койла, надявайки се да замаже положението. — Обещахме си, че ако дойдем в Гривеста гледка, обезателно ще я видим.
— Доколкото си спомням, Катц не прояви особен интерес към нея. Всъщност той дори се възползва от гостоприемството ни и проникна без разрешение в храма. Когато научихме, го помолихме да си тръгне.
— Не знаехме това.
— За нас инструментумът е много важен. Той означава много за народа ни и за боговете. Но с радост ще ви го покажа. Не смятах обаче, че една реликва може да представлява такъв интерес за оркска дружина.
— О, за нас животът не е само война и унищожение — рече й Джъп. — Ние умеем да ценим и културата. Ако можехте да чуете стиховете на Хаскеер.
— О, така ли? Значи имате някои скрити достойнства. Много бих се радвала да ги чуя.
— Кое? — облещи се Хаскеер.
За един ужасен миг всички се уплашиха, че тя ще поиска да ги чуе още сега.
— Значи аз ще ви покажа нашата реликва, а вие ще ми рецитирате поезията си — продължи Криста. — Всеки ще има какво да предложи на другия.
— Лично аз ще го очаквам с нетърпение — подметна Страк.
— Жалко, че сега имаме по-важни дела — продължи Върховната жрица. — Трябва да тръгвам. Благодаря ти отново, Алфрей. И на всички останали също.
Те я изпратиха с поглед, докато тя се спусна на улицата.
— Хаскеер, ти си идиот! — избухна Койла.
— Какво пък, ако не поискаш, няма да го получиш.
— Наистина си голям тъпак, Хаскеер — присъедини се към нея Джъп.
— Иди да смучеш скали! И защо трябваше да й казваш, че пиша стихове, дребен плъх такъв?
— О, я млъквай.
— Е, поне знаем какво мисли за звездата — обади се Алфрей.
— Да — кимна Койла. — Май няма да иска да се раздели с нея. Още малко, и щяхме да се издадем заради този малоумник тук — тя кимна към Хаскеер.
— Мръсникът Катц трябваше да ни каже, че са го изритали от селището — оплака се Джъп. — Какво ще правим сега?
— Най-добре да се наспим — посъветва ги Страк. — Лично аз това ще направя.
— Ще послушам съвета ти — прозя се Джъп. — Може да ми е за последно.
17.
Той знаеше, че тя стои до него. Двамата гледаха към океана.
Лек, игрив ветрец погали лицата им и развя краищата на дрехите им. Слънцето беше високо в небето и напичаше безмилостно. Ято бели птици се рееше над далечните острови.
Не изпитваше желание да я заговори, изглежда тя също. Двамата бяха оставили на безбрежния топъл океан да пречисти душите и телата им.
Измина време, но сетивата им не се засищаха на гледката и сигурно никога нямаше да се наситят. Въпреки това двамата й обърнаха гръб. Напуснаха наблюдателния пост върху белите скали и заслизаха към тучните пасища. Скоро нагазиха в дълбока до глезените трева, сред която растяха жълтеникави цветя.
— Не е ли красиво? — попита го женската.
— Не съм виждал нищо по-красиво — призна той, — а съм пътувал доста.
— Значи си посещавал много интересни места. Нашата земя едва ли е единственото чудо на този свят.
— Не и там, откъдето идвам.
— И друг път си го казвал. Признавам, че съм любопитна къде е това място.
— Аз също — рече той, — докато съм тук.
— Още една загадка — присмя му се тя.
— Не беше нарочно.
— Вярвам ти. Но ти притежаваш способността да напускаш онзи странен свят и да се озоваваш тук.
— Мислиш ли?
— Да. Защо не го направиш за постоянно?
Също като първия път, когато му го предложи, той почувства вълнение и нега. Донякъде бе заради красивата страна, която тя обитаваше, но също и заради ролята, която орката би могла да играе в новия му живот.
— Много се изкушавам.
— Какво те спира?
