на отчаянието.
Страк и Алфрей застанаха до нея.
— Как е той? — попита Страк.
— Без промяна — отвърна Криста.
— Това е моят десетник — Алфрей. Той има доста богат опит в лечението на наранявания на бойното поле. Нещо против да зададе няколко въпроса?
Очите й светнаха.
— Не. Разбира се, че не.
Лечителите не изглеждаха толкова ентусиазирани, но не посмяха да възразят на жрицата.
— Какво е мнението ви? — попита ги Алфрей.
Знахарите размениха многозначителни погледи. За момент изглеждаше, че никой не възнамерява да отговори. Сетне най-възрастният, ако се съдеше по побелелите му бакенбарди, взе думата:
— Момчето има вътрешни наранявания. Вероятно и счупени кости — говореше така, сякаш обяснява на малко дете.
— И как смятате да го лекувате?
Знахарят придоби обиден вид.
— Прилагат се компреси и се палят определени билки, за да вдъхне успокояващия им дим — отвърна той леко надменно. — И, разбира се, отправяме молитвите си към боговете.
— Билки и молитви? Само това ли? Нужни са някои по-ефикасни средства.
— Ти лечител ли си? Изучавал ли си изкуството?
— Да. На бойното поле. Но ако питаш дали съм чел книги, или съм чиракувал на някой стар знахар — отговорът е «не».
Старият лечител изду бузи.
— Опитът идва с възрастта.
— С цялото си уважение — отвърна Алфрей, макар за Страк да бе очевидно, че в гласа му няма и капчица уважение, — възрастта води и до закостеняване на възгледите. Говоря така, защото имам известни познания по въпроса. Според нашите представи отдавна не съм в първа младост. Също като теб.
Сега вече старият лечител изглеждаше оскърбен. Колегите му придобиха възмутен вид. В желанието си да се опре на по-голям авторитет, старият знахар се обърна към Криста.
— Госпожо, това вече е прекалено. Нима очаквате от нас да…
— Криста, нека Алфрей прегледа момчето — прекъсна го Страк. — Какво има да губи?
— Но, госпожо… — настояваше знахарят.
— Това е моят син и аз ще вземам решенията — спря го Криста. — Ако десетник Алфрей може да предложи друго решение, готова съм да го изслушам. В противен случай ще продължите с процедурите си. Моля ви, отдръпнете се за малко.
Хвърляйки гневни погледи, знахарите отстъпиха назад. Събраха се в другия край на стаята и започнаха да обсъждат тихо случилото.
— Първо трябва да го прегледам — рече Алфрей.
Знахарите кимнаха от разстояние.
Той се наведе над момчето и дръпна настрани одеялото. Детето бе по риза. Алфрей извади нож.
Криста се сепна уплашено и затисна устата си с ръка.
Алфрей й се усмихна окуражаващо.
— Искам само да разкрия засегнатата част. Не се безпокойте. Всъщност това вече трябваше да бъде направено — добави той и погледна укоризнено знахарите.
Той разряза ризата на момчето и оголи гърдите му. След като прибра ножа в канията, опипа внимателно ребрата и горната част на ръцете. Забеляза черни и сини петна, които бяха започнали да избиват по кожата.
— Това са следи от охлузване. Добър признак. Няма открити рани, нито сериозно кръвотечение. Това също е добре. — Той отново притисна с пръсти ребрата. — Мисля, че няколко са счупени. Дишането му е повърхностно, но равномерно. Пулсът също е ритмичен, макар и слаб. — Той повдигна клепачите. — Очите често ни казват много за състоянието на тялото.
— И какво казват тези на сина ми?
— Че нараняването е тежко. Но не чак толкова, че да заплати за него с живота си.
— Ще можеш ли да му помогнеш?
— С ваше позволение бих опитал.
— Имаш го. Какво смяташ да правиш?
— При подобно нараняване най-важното е да се постави правилна стегната превръзка. Но преди това наранените места трябва да се промият, за да не се инфектират. Освен това ще ги намажа с балсам, който ползвам при подобни случаи.
— Бих могла да ти помогна.
— Толкова по-добре. А като започне да се подобрява, ще му дам да пие една отвара, която често съм прилагал при подобни случаи.
Тя бе впечатлена от увереността му.
— Добре, приемам съветите ти. Да започваме.
— Аз мога ли да помогна с нещо? — попита Страк.
— Остави ни — махна му с ръка Алфрей.
Страк нямаше нищо против да си тръгне. Когато излезе навън, с радост вдъхна от свежия въздух.
По улиците тичаха хора, разнасяйки вестта, че атаката е приключила.
— Враговете отстъпват! — извика един младеж.
Засега — помисли си Страк.
През следващите няколко часа на стените се възцари тишина. Защитниците изпаднаха в неспокойна и напрегната апатия, твърде изтощени, за да се заемат с каквото и да било. Отвън армията се прегрупираше. Този ден явно нямаше да има още атаки срещу стените на селището.
Страк, Алфрей, Койла, Джъп и Хаскеер бяха на една от платформите и наблюдаваха придвижването на противника.
Хаскеер бе в средата на разгорещен монолог.
— … искам да кажа, че това не е наша борба. — Той посочи към селището зад тях. — Каквото и да приказваме, тези там са човеци и нищо повече. Какво са направили за нас, освен че изгубихме Талаг?
Всички страдаха за убития си другар.
— Един от най-старите членове на дружината — припомни им Алфрей.
— Имахме късмет, че не изгубихме и други — рече Хаскеер.
— Но и те направиха много за нас — възпротиви се Койла. — Ще ми се и други народи да ни приемаха по този начин.
— Гледам, че си сменила тона — подметна й Хаскеер. — Преди май друга песен пееше.
— Не е точно така. Както и да е, напоследък си мисля, че животът не е толкова прост, колкото ми изглеждаше някога. Може би трябва да го разглеждаме като сблъсък между доброто и лошото, а не като постоянна война между различни раси.
— В известен смисъл — кимна предпазливо Алфрей. — Но да не забравяме все пак кои сме. Това е твърде важно.
— Има народи, които нямат нищо против да служат на другите — изръмжа Хаскеер, като погледна към Джъп.
— Само не почвай пак! — въздъхна Джъп. — Ще престанеш ли да ме обвиняваш за това, което правят сънародниците ми? Като че ли съм отговорен за действията им.
— Да, Хаскеер, стига — предупреди го Страк. — Имаме си достатъчно проблеми, за да допускам дрязги помежду ви.
— Едва ли ще успеем да отблъснем още една атака като тази — поклати мрачно глава Хаскеер. — Не и с войници като тези хора тук.
