— И кой е този палавник на гърба на едрия мъж? — поинтересува се тя.
— Това е синът на Върховната жрица, Ваше Величество — отвърна неохотно Релстон.
— Тъй ли? Наистина?
Релстон никак не хареса внезапния интерес, с който Дженеста оглеждаше момчето. Стомахът му се сви, като зърна усмивката, с която тя надари Айдан — беше като похотливата усмивка на придворна куртизанка.
Скрит в една гъста горичка на хълма, самотен конник наблюдаваше селището.
От двете му страни разпокъсани унистки отряди се изтегляха обезсърчено от долината, но никой не го забелязваше. Не го зърнаха и съгледвачите, които бе разпратил Мерсадион.
Мъжът имаше прошарена коса, която сияеше на слънцето. Той не сваляше замислен поглед от тълпата, струпала се за триумфалното влизане на кралицата в Гривеста гледка.
Сетне извърна белия си жребец и изчезна в гората.
20.
Релстон бе отвратен. Кралицата разглеждаше в захлас момчето. Беше като зърнал плячка звяр, на който всеки миг щяха да му потекат лигите.
Главнокомандващият бе принуден да я покани в най-малко пострадалата от обсадата странноприемница на селището.
Но разговорът не вървеше, а и Дженеста почти не бе докоснала бокала с отбрано вино, който й бяха поднесли. Айдан, от друга страна, бе развълнуван от перспективата да е в центъра на вниманието. Но по някое време започна да проявява видими признаци на умора.
— Да не би да те отегчавам? — попита го малко ядосано кралицата, когато го зърна да се прозява.
— О, не, Ваше Величество, ни най-малко! Вие сте толкова красива!
Тя си придаде важен вид.
Айдан се прозя отново.
Предусещайки гнева на Дженеста, Релстон побърза да се намеси:
— Простете му, Ваше Величество. Все още не се е възстановил от травмата, която преживя преди два дена. Един кон го прегази. Беше толкова зле, че не очаквахме да оживее.
Тя щракна с пръсти презрително, в знак, че подробностите не я интересуват. Така и не попита на какво дължи момчето своето чудодейно възстановяване. Изглежда бе изгубила интерес към малкия в мига, когато той бе престанал да й се възхищава.
Опасявайки се, че с мълчанието си може да я обиди, Релстон побърза да заговори:
— Ваше Величество, войниците ви така и не успяха да открият онези важни предмети, които казахте, че търсят. Ще благоволите ли да се присъедините към нашата скромна трапеза?
Дженеста го изгледа така, сякаш бе изпълзял от някой нужник.
— Съмнявам се — обяви тя надменно и се изправи толкова рязко, че столът й се прекатури назад. — Време е да се връщам при армията си. Добрият пълководец винаги се грижи за войниците си.
Релстон се поклони, донякъде и за да прикрие ироничната си усмивка. Но Дженеста вече бързаше към изхода.
Веднага щом се скри от погледа му, той остави на безсилието и отчаянието да го завладеят. Жадуваше да напусне Гривеста гледка и да се втурне след Върховната жрица. Жадуваше да е близо до нея и да я пази от опасностите, които я дебнеха зад стените.
Но трябваше да остане тук.
По-късно същия следобед конен отряд от трийсетина дрипави орки забави ход, за да могат конете да си починат. Катереха се по сравнително полегат склон, но животните бяха изморени от продължителната езда.
Страк се загледа към равната повърхност на Калипарския залив вдясно от тях. Оттам подухваше лек ветрец. Само на половин миля по-нататък започваше Норантелийският океан. А това означаваше, че до Дроганова гора остават няколко часа езда. Той изруга и дръпна юздите. Конят спря. Страк скочи от седлото, улови го за юздите и продължи нагоре под проливния дъжд, който се сипеше от небето.
— Какво е това? — попита Койла, сочейки няколко от бързо движещи се силуети недалеч пред тях.
— Унисти, предполагам — отвърна Хаскеер. — Проклето време! Нищо не се вижда!
— Не виждам да имат коне — приближи се Джъп.
— Още по-добре! — зарадва се Хаскеер. — Така им се пада на тези мръсници. Нека сега вървят под дъжда, който те ни докараха. Готов съм да убия всеки от тях, който се изпречи на пътя ни.
— Нямаме време за това — подхвърли уморено Страк.
Най-сетне стигнаха билото и Страк се качи обратно на седлото. Потеглиха в тръс по скалистия склон от другата страна.
Ала след малко отново трябваше да спрат. Около двайсетина войници, бегълци от армията на Хоброу, пресичаха пътеката пред тях. Прибрали оръжия в ножниците, те побързаха да потънат в шубраците, очевидно напълно лишени от желание да се бият. Дружината продължи своя път.
Въпреки че полуостровът гъмжеше от вражески части, Върколаците се придвижваха бързо. Колкото повече се отдалечаваха от селището, толкова по-често се натъкваха на обезсърчени унисти. На няколко пъти съгледвачите ги предупреждаваха за преминаващи недалеч конни отряди на орки, но така и не научиха дали са от армията на Дженеста.
Най-сетне започна да се свечерява. Страк реши, че ако е имало потеря, вече са успели да я избегнат. На северния хоризонт тъмнееха покрайнините на Дроганова гора. Размита луна се подаде иззад облаците.
Опасявайки се, че ако запалят огньове, ще бъдат открити по-лесно, Върколаците налягаха право на подгизналата от дъжда земя и се увиха в наметалата. Скоро хъркането им отекна надалеч в тъмнината. От време на време се чуваше пошляпване, когато някой от спящите разгонваше досадни насекоми, но за щастие никакви по-едри същества не се прокрадваха към изнурените часовои.
Страк обаче отново не можеше да заспи. Надигна се и заслиза към брега на залива. От тихия шум на прибоя не чу, че Койла го следва. Забеляза я едва когато тя приседна до него и обхвана коленете си с ръце.
— Какво ще правим сега, Страк? — запита го тя. — Пак ли ще идем в Дроганова гора да поставяме на изпитание гостоприемството на Кеппатаун?
— Може би. Още не зная.
— Не виждам къде другаде можем да се приютим, след като Дженеста е по петите ни.
— Но от друга страна — посочи той, — може първо там да ни потърси.
Койла се пресегна, взе едно камъче и го хвърли.
— Кое е най-важното за теб?
— Да остана жив, предполагам.
— Ами звездите? Те вече нямат ли значение?
— Кой знае? Всъщност взех да съжалявам, че се захванахме с тях.
— А какво си говорехте двамата с Криста, когато аз бях в храма?
— Нищо.
— Разговарял си с нея половин час и не сте си казали нищо? Не мога да повярвам.
— Добре де. Върховната жрица ми каза, че съм медиум — призна неохотно той.
— Че си какво?
— В моя случай — орк с магични способности. — Той извади от кесията звездите и започна да ги
