подхвърля.
— Това противоречи на природата ни. Ти разказа ли й за сънищата?
— Не се наложи. Тя каза, че това е един от… симптомите.
— А не може ли причината да е в пелуцида?
— Кристалният прах? Помислял съм си го. Известно време така си обяснявах нещата. Но сега вече не съм толкова сигурен.
Тя реши да смени темата.
— Какво ще правим сега?
— Нямам понятие.
Страк се съсредоточи върху звездите. Успя да съедини три от тях, но все още не знаеше как да постъпи с другите две. Накрая се измори и ги остави на тревата.
Известно време двамата ги разглеждаха на лунна светлина. Никой не можеше да разбере как се съединяват. Лъчите им се сливаха плътно, в противовес с всички закони на природата.
Страк отново започна да се занимава с тях. Почти веднага звездата от Гривеста гледка се съедини с останалите с приглушено изщракване.
— Как го направи? — попита развълнувано Койла.
— Не зная. — Той взе последната, петолъчната зелена звезда, с която се бяха сдобили в Троица.
— Я дай на мен. — Тя взе от него звездите, но така и не успя да присъедини и последната. Страк вече губеше търпение. Остави я още известно време да си опитва късмета, сетне прибра звездите в кесията.
— Май трябва да се връщаме. Другите ще започнат да се тревожат.
Не бяха изминали и десет крачки, когато от един храсталак пристъпиха две тъмни фигури и им препречиха пътя.
Мика Лекман и Грийвър Олей.
— Започна да ви става навик — подметна Койла.
— Колко мило — засмя се Лекман, който вече бе извадил меча си. — Двама любовници на тайна среща.
— Млъквай, Мика! — скастри го Олей. — Какво има да приказваме, когато сме тук да им видим сметката? — Той също бе оголил меч и бавно заобикаляше орките.
На брега на Калипарския залив започнаха две схватки.
Лекман направи лъжливо движение към Страк и нанесе нисък удар. Но оркът отби острието му и го изрита в коляното. Лекман се олюля и едва се задържа да не падне. Страк нанесе обратен удар, но Лекман съумя да го парира.
По същото време Койла отскочи назад, забелязала, че Олей вади нещо изпод наметалото си. Тя замахна към него, но той отби удара й с камата, която бе изникнала неочаквано от другия му ръкав.
— Ще те убия, кучко.
— Стига да ме видиш, кьорав нещастнико — отвърна тя и острието на меча й го одраска по бузата.
Той изръмжа гневно и се хвърли в атака. Кракът му потъна в меката почва и докато падаше, мечът му се удари в един камък. Острието се строши почти в основата.
Койла посече протегнатата му ръка. От раната шурна кръв. Дори ръкавът на палтото му не можа да спре бликащата струя.
Олей изрева, надигна се и отстъпи назад, размахвайки към нея другата си ръка, с куката. Приличаше на куките, които използваха в кланицата за най-едрите животни.
— Сега ще ти върна за Блаан! — извика той.
Койла се отдръпна точно толкова, колкото да се размине с куката, сетне го улови за ръката. Напълно неподготвен за неочаквания обрат, Олей така и не успя да реагира, когато Койла изви куката навътре и му я заби в корема. Веднага щом острието потъна в мекия му търбух, тя го завъртя рязко настрани.
— А това е лично за теб, негоднико.
На лицето му бе изписано изумление. От раната му шуртеше кръв.
В това време Страк се опитваше да изтика Лекман надолу към реката. Там брегът бе твърд и равен, а капитанът на Върколаците не беше в настроение за продължителна фехтовка. Веднага щом се озоваха долу, той премина в атака. Острието му се движеше като ветрило от лунни лъчи и защитата на ловеца на глави в миг бе разбита на пух и прах.
Лекман се отдръпна рязко назад, опитвайки се да си поеме дъх. Но Страк не възнамеряваше да му дава и секунда почивка. Той скъси рязко дистанцията помежду им и същевременно се плесна със свободната ръка по хълбока. Звукът отвлече вниманието на неговия противник и мечът на Страк намери най-краткия път към сърцето му.
Оркът опря ботуш в гърдите на ловеца на глави и изтегли окървавеното си острие. Лекман политна назад и се просна безжизнен в плитчините. Черните му коси се люшнаха като понесени от водовъртеж водорасли. Малко след това течението го понесе навътре в реката и постепенно тялото му се превърна само в тъмно петно, което бързо изчезваше в мрака.
Подпрени един на друг, двамата орки се заизкачваха обратно, за да се върнат при другарите си.
— Не ща повече такива романтични мигове — изпъшка Койла.
Вече бяха съвсем близо до лагера, когато Страк внезапно я дръпна в близкия храсталак. Вятърът свистеше в клоните на дърветата и тя не чуваше нищо, но беше свикнала да се доверява на сетивата на Страк.
Минута по-късно около стотина конници наобиколиха долчинката, в която дружината се бе разположила на лагер. Въпреки че ги видяха, часовоите не можеха да направят нищо. Или просто умората оказва своето пагубно влияние върху дружината, помисли си Страк.
От скривалището си в храсталака двамата с Койла видяха Криста Галби, втренчила поглед във Върколаците.
— Къде е? — попита ги тя без предисловия.
— Кое? — отвърна намръщено Хаскеер.
— Не ми излизай с тия номера! — кресна му началникът на храмовата охрана. Той скочи от коня, застана пред Хаскеер и опря острието на меча си в гърлото му.
— Ярно! — извика му Криста. — Тези орки бяха наши съюзници. Биха се редом с нас. Възрастният орк там спаси живота на сина ми. — Тя вдигна ръка, сетне я отпусна изморено. — Не искаме да ви сторим зло. Но вие си позволихте да вземете нещо, което е наше. То е важно за нас, в него се корени вярата ни.
Никой не отговори. Продължаваше да духа смразяващ вятър. В храсталака Койла и Страк се бореха с чувството си за вина.
— Разбирате ли — то ни е необходимо — добави Криста.
Неловката тишина продължаваше.
Релстон изгуби търпение. Беше застигнал отряда на жрицата преди няколко часа, заедно с още конници. Най-малко стотина души бяха обкръжили дружината на Върколаците. Напрежението във въздуха бе осезаемо. Релстон скочи от коня и се приближи към Джъп и Хаскеер.
— Знаех си, че не биваше да спираме — прошепна в храстите Страк.
— Интересно какво ще направи Релстон? — отвърна му шепнешком Койла.
— По-добре да не чакаме развоя на събитията — заяви решително Страк. — Ела. Ако искаха да убиват някого, досега щяха да са започнали. Да идем и да си поговорим с тях, преди Релстон да е изгубил самообладание.
Двамата се промъкнаха през надвисналите клони на храстите. Криста първа ги забеляза.
— Вие ми направихте две услуги — произнесе тя с глас, от който повяваше хлад. — Сега аз ще ви отвърна с една. Дайте ми инструментума и няма да бъдете наказани за кражбата.
— Ами ако ни трябват? — попита Страк и мигом съжали, задето се бе изпуснал.
— Да ви трябват? — не пропусна да забележи грешката му Криста. — Имате повече от един?
