дето не знаем дали е сутрин, или вечер.
Той посегна с вкочанени пръсти към кесията, сетне си спомни, че Койла я беше разсякла. Беше пъхнал машинално звездите в палтото си. Едва сега забеляза, че ръкавиците му бяха затъкнати в колана.
— Скоро ще узнаем отговора — подхвърли Алфрей. — Ако доживеем де. — Изведнъж го споходи друга мрачна мисъл. — Ами ако това е дело на Дженеста? Тя обича да прави такива номера.
— Не — поклати решително глава Койла. — Ако беше тя, щеше да ни отведе при себе си, а не да ни захвърли тук. Нали иска да ни залови живи и да докопа звездите.
— Както и да е — поклати глава Страк. — После ще умуваме. Сега да видим с какви припаси разполагаме.
След кратко тършуване из джобовете и раниците установиха, че разполагат с малко изсушено месо, няколко комата хляб и две манерки с алкохол. Твърде малко за двайсет и четири изгладнели орки. Опитвайки се да прикрие разочарованието си, Страк посочи един от оръженосците, който се бе увил с одеяло.
— Калтмон, иди да провериш къде се запиля Джъп.
Оръженосецът се надигна неохотно и задрапа нагоре по заледения хълм. Ала малко след това се появи отново, следван по петите от джуджето.
Джъп приклекна до тях и пъхна вкочанени пръсти в устата си, опитвайки се да ги размрази с дъха си.
— Има доста цепнатини — едва успя да докладва той през тракащите си зъби. — През някои от тях преминават ледени мостове, но се съмнявам, че ще издържат теглото на средно голям орк. Все пак ми се струва, че зърнах път да се спуснем от ледника. — Той кимна в посока, която по мнение на Страк бе на югоизток. — Защото тук сме доста на високо. — Докато говореше, дъхът му замръзваше по брадата му.
— Да видя нещо друго? — попита Страк.
— Никакви признаци на живот. Никакви следи от дим в небето. Никакви къщи. Стори ми се, че мярнах някакво движение, но каквото и да бе, беше доста далече.
— Такъв грозник като теб ще изплаши всеки, който има поне малко акъл — захили се Хаскеер.
Джъп дори не си направи труда да му отвърне. Страк не пропусна да отбележи, че студът бе забавил реакциите на всички.
— Добре — рече той. — Първо да се смъкнем от проклетия ледник, а после ще потърсим убежище и храна.
Джъп поведе дружината, а Койла и Страк останаха на опашката. Не след дълго обаче, заради ослепителната белота пред очите им заиграха тъмни петна. Като накуцваха по заледената кора на ледника и заобикаляха снежните преспи, които можеха да погълнат цял орк, те се отправиха на югоизток. Мина цяла вечност, преди да се изкачат на един зъбер, от който се откриваше гледка надалече.
Зад тях, право на север и докъдето им стигаше погледът, се простираше ледникът, страховит в своята необятност. Той се простираше по целия хоризонт — исполински паметник на човешката глупост, довела до изчерпването на магията в Марас-Дантия. Струваше им се, че ледникът сякаш е надвиснал над тях, заплашвайки всеки миг да ги смаже. Докато го разглеждаха, зяпнали от почуда, от него внезапно се отдели грамаден къс и рухна с грохот надолу. Вдигнаха се огромни облаци снежен прах, а натрошените остатъци от ледения блок се търкаляха близо половин миля. Това само ги накара да ускорят спускането си по зъбера. За щастие не целият бе покрит със сняг. На места се подаваха огромни канари. Въпреки това не беше никак лесно да се закрепват за него. Понякога се пързаляха, друг път едва пристъпваха, рискувайки да полетят в пропастта.
Когато най-сетне се озоваха в подножието на зъбера, те спряха да си поемат дъх. Тук поне вятърът бе поотслабнал. Освен това зъберът прикриваше и страховитата гледка на надвисналия ледник. Дори това бе достатъчно, за да се поободрят.
Под тях, там където ледникът опираше в тундрата, земята бе вдлъбната, сякаш хлътнала под неимоверната му тежест. Беше посивяла от лишеите, с които бе обрасла и набраздена от тънките, криволичещи линии на потоците. Далеч на хоризонта се виждаше тънка черна линия, вероятно гора. Трудно беше да определят, тъй като слънцето блестеше право в очите им.
— Ако успеем да слезем долу — заяви Страк, като пляскаше замръзналите си ръце, за да пробуди кръвообращението в тях, — сигурно ще намерим къде да се приютим. И с какво да запалим огън.
— Ако! — подчерта намръщено Хаскеер. — Аз съм орк, а не шибана планинска маймуна.
Но пътят надолу не беше толкова лесен, колкото изглеждаше. Понякога стигаха до задънени участъци и трябваше да се връщат и да дирят други пътеки.
— Нямате ли чувството, че някой ни следва? — обади се Койла.
— Да бе — потвърди Джъп и се почеса по врата.
Страк призна, че и той има подобно усещане.
— Може да е някоя от онези прокълнати снежни жени — подметна Койла, опитвайки се да бъде духовита.
— Това са само митове — отряза я Алфрей. — Трябва да се пазим от снежните леопарди. Зъбите им са като наточени кинжали.
— Благодаря, че ми каза.
Известно време вървяха смълчани.
— Виждам, че Джъп си остава все тъй надарен съгледвач — подметна подигравателно Хаскеер, когато отново се наложи да се връщат обратно.
Пътят беше тесен и орките крачеха съвсем близо един до друг. Въпреки това Джъп се притисна до стената и пропусна онези, които бяха зад него. Когато Хаскеер го застигна, той неочаквано протегна ръка и го улови за гърлото.
— Мислиш ли, че можеш да се справиш по-добре от мен, глупако?
Хаскеер повдигна рамене и изръмжа:
— И слепец на куц кон би се справил по-добре.
— Върви отпред тогава.
Хаскеер застана начело на колоната и продължиха. Все още им се струваше, че спускането ще продължи цяла вечност. Един оръженосец се подхлъзна и само благодарение бързата реакция на съседа му бе спасен от сигурна смърт. След това продължиха още по-бавно, като се държаха за дрехите на тези пред тях.
Вместо да се спусне зад хоризонта, слънцето се търкаляше ниско над него. Нямаха никаква представа колко време беше изминало, откакто се бяха отправили на път. Едно бе сигурно, че наближаваше нощта и заедно с нея — ниски и черни облаци. Те закриха слънцето и светлината му стана съвсем мъждива. Заваля ситен, твърд сняг.
— Само това ни липсваше — промърмори Джъп.
Най-сетне успяха да слязат от зъбера. Хаскеер се засили и прескочи последните няколко метра, които ги деляха от равнината. Другите се събраха един по един край него. Не бързаха да се отдалечават от ледника, с надеждата, че той ще им пази завет.
— Видяхте ли това? — извика неочаквано Джъп. — Светлината ей там. — Той посочи към една издатина в ледника.
— Нищо не виждам — поклати глава Хаскеер. — Сторило ти се е.
— Не ми се е сторило — озъби се джуджето. — Там има нещо!
Страк застана между тях, преди свадата да прерасне в нещо по-сериозно.
— Джъп, може да е било някакво отражение. Но нищо не пречи да проверим. Лично аз не съм голям почитател на идеята да лагеруваме на открито. Бих искал да се настаним някъде на завет, преди съвсем да се е стъмнило.
Изведнъж ледникът се пропука оглушително. Леден блок с размерите на къща започна да се търкаля към тях. Орките се разбягаха из тундрата, като се пързаляха по замръзналата кал. Спряха едва когато решиха, че са се отдалечили на безопасно разстояние. Алфрей, който пръв се измори, бе изостанал малко зад тях.
— Тук няма да ни достигнат — обяви Хаскеер, пуфтейки.
